Мързеливият блогър

Равносметка

2011-12-18T05:53:00.000-08:00

Всяка година щом стане декември месец и веднага ме наляга онова тягостно чувсто, че е изминала още една година от живота ми. С това чувство идва и въпросът – добре ли я изживях? Смях ли се повече, от колкото плаках, казвах ли достатъчно често „обичам те” на любимите ми хора, успях ли да извлека най – доброто от всяка ситуация, повече хубави моменти ли имах или повече лоши. И съответно започва равносметката. Аз обещания не си давам, зная че няма смисъл, защото просто не ги изпълнявам. Пък и ми се струва абсурдно да си обещаеш нещо в срок за цяла една година, при все че не знаеш какво ще ти се случи утре. Няма как първо да не сравня 2011-та с 2010-та. 2010-та година беше много емоционална за мен, случиха ми се много неща, които ще помня още дълго време. Хубави и лоши. Мисля, че се радвах максимално на хубавите и си извадих поуки от лошите. В 2011-та нямаше такива огромни амплитуди от емоции, но и нея ще запомня.

С какво - с многото нерви и притеснения ( за мен няма личен и професионален план, всичко е лично). Работих много върху личността си, открих, че съм способна на голямо търпение, разбрах, че когато човек наистина и с цялото си сърце иска нещо, няма преграда, която да не може да се преодолее. Научих, че трябва да има доверие между хората, защото то е един от основните стълбове, върху които се градят истината, топлината и обичта.

Помня, че много плаках през тази година. И за каквото трябваше, и за каквото не трябваше. За човек, който по принцип плаче един път на високосна, все още съм в пълно недоумение защо се случи така. Може би, защото често се отчайвах. Често си казвах, че не мога повече, хвърлях, блъсках и чупех. Добре де, не съм счупила нищо. :) Но на моменти бях на ръба да се откажа.
Скъсаха ме по „Балкани”. Ако не знаете, колко важен е изпита по „Балкани”, значи изобщо не ме познавате и по – добре не си губете времето да четете нататък. На поправката обаче изкарах 5-ца! Да си вземеш „Балкани” с 5-ца, та дори и на поправка си е голямо нещо. Чувствам се една идея по- умна от преди.. :) Още едно хубаво нещо – миналия месец се дипломирах. Еуфория голяма, но после следва въпросът – а сега накъде? През доста бури преминах, но хубавото е, че след всяка изгряваше слънчице, дори и за малко. Осъзнах, че колкото и да ни се иска, никой не може напълно да контролира живота си. Винаги има изненади – приятни и неприятни, но трябва да се научим да извличаме полза и от двете. Научих още нещо – всеки човек заслужава една усмивка, заслужава да му се даде шанс. Дали ще получи втора усмивка вече зависи само от него.

Ако трябва да обобщя, ще кажа само, че в 2011-та основно беше напрежението. Отказах се от някои неща, но получих нови. От време на време ми се искаше да се откажа и новите. Но не го направих. Да, 2011-та не беше от най – силните ми и щастливи години. Но се надявам до другата година декември да съм се поучила от лошото и да помня само хубавото. Сега, когато влизаме в 2012-та няма да лъжа, че не ме е страх. Но, човек изпитва страх, когато има какво да губи. А щом има какво да губя, значи в живота ми има достатъчно причини, за да продължавам да се боря. И да се усмихвам.

За обвиненията и оправданията

2011-11-09T08:02:00.000-08:00

Когато преди четири години дойдох да уча във Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет, нямах представа в какво се забърквам. Да попадна в тази академична среда беше като отрезвителен шамар, който ме накара да се събудя и да осъзная, че това наистина се случва. В другите факултети се решават задачи, развиват се формули или философски се мисли над някакъв проблем. В този факултет основни елементи са мисълта, езикът, словото и начинът, по който ги използваш. Трябва да се научиш да чуваш истината, казана директно в очите и то чрез ирония или сарказъм. Ако съдбата не ти е дарила остър и бърз ум, за да можеш да отвръщаш по подобен начин, шансовете пред теб не са много. Когато те хвърлят в дълбокото, имаш два варианта – или бързо се научаваш да плуваш, или се давиш. И през цялото време си със съзнанието, че никой няма да съжали за теб за това, че си отпаднал от играта – рибите в морето са много.

В една от лекциите по „История на българската журналистика” проф. Панайотов каза, че сме избрали да учим в една от най – лошите специалности, защото журналистите учат много, но не излизат специалисти по нищо. Това изречение ме е съпътствало през цялото ми следване. Днес, четири години по – късно все още го помня. Миналата година един доцент от Геолого-географския факултет ме обвини, че съм си загубила времето във ФЖМК и че нямам нищо, освен една богата обща култура, която даже не е толкова богата, колкото тази на географите. Само преди дни, нещо подобно каза и преподавател от Стопанския факултет.

На всички професори, доценти, доктори, гл. асистенти, както и на всички останали, които смятат, че във Факултета по журналистика броим пилците в небето, ще кажа само едно – грешите!
Ако някой се чуди какво учат бъдещите журналисти, ще ви споделя: освен специализираните дисциплини, в които изучаваме произхода, историята, същността и структурата на медиите, имаме предмети в сферата на политологията, икономиката, психологията, социологията, историята, международните отношения, литературата, информационните технологии и др.

Да, не сме се специализирали в молекулярната биология, не сме задълбали в социологията, а международните отношения винаги са били малко неясни. Но ни научиха на нещо много важно – да мислим. Да мислим самостоятелно, за да не се влияем от общественото мнение, което често е в заблуда. Да мислим критично, защото журналистът трябва да вижда нещата в дълбочина. Да можем да „четем между редовете”, за да не бъдем излъгани. Силата на журналиста е ума му, а словото е неговото оръжие. Да знаем от всичко по малко, за да имаме обща представа за парчетата от пъзела на сложния свят, в който живеем.

Става ми смешно, когато някой се опитва да ме манипулира. Има си клише и за това: „на краставичар краставици да продаваш”. Да, учат ни и на това. Изградили сме си нещо като минирадар в главата, който засича фалша. Няма как да е иначе, нали разбирате – нужно ни е за професията, която сме си избрали. Защото именно благодарение на същите тези журналисти, за които казвате, че не знаят нищо, Вие научавате какво се случва по света и у нас.

Днес (09.11.2011) прочетох един пост на колега от ФЖМК във Фейсбук – „Хилядите дипломи не откриват работни места. Откриват ги хората, личностите зад тях, с идеите си.” Скъпи академици и колеги от други факултети и университети, бъдете тясно специализирани в каквото си щете. Факултета по журналистика и масови комуникации създава личности. Звучи пресилено, но е истина.

Високо в небето

2010-03-03T23:35:00.000-08:00

Днес най – накрая гледах филма „Високо в небето” (Up in the air). Да, наистина го съобщавам като важна новина, едва ли не като откритие. Този филм наистина е различно от това, което очаквах, съдейки по неясната анотация на филма. Очаквах блудкава комедия с романтични отенъци, в която Джордж Клуни да ме заслепи с „младежки” чар, а новоизгряващата звезда Ана Кендрик да ме подразни с аматъорска игра. Нищо подобно обаче не се случи. Наистина имаше я дозата романтика, имаше и дозата комедия. Но над всичко това имаше още нещо – дозата разум.
Накратко: филма разказва за Райън и неговия живот. Райън уволнява хора. Това му е работата. Поради естеството на работата си, той е 90% от времето си във въздуха, прелитащ от единия край на страната до другия. Има семейство, което почти не познава, защото не се виждат. Неговият живот е в самолета и на летището. В компанията идва обаче млада, нахакана госпожичка, която убеждава шефа на Райън да започнат да уволняват хората по интернет. И от тук започват проблемите на Райън.
Да, на пръв поглед не е кой знае колко завладяващ сюжет. Но във филма са разгледани много човешки ситуации и проблеми – за отчуждаването, за неспособността за комуникация, за невъзможността да се привържеш към някого, да обичаш. За човешките връзки, за любимата и мразената работа, за това какво иска в живота си човек и какво прави, въпреки желанията си.
Извън работата си нашият човек е лектор, когото фирмите канят, за да мотивира служителите им. Първата реплика на тези лекции е: Колко тежи животът ви?
Неговият живот се събира в един куфар.
Филма кара всеки да се замисли над своя живот. Колко тежи – колко вещи има в раницата, колко хора, защо са там? Като задръстени стари шкафове с ненужни предмети и хартийки, които „не можем” да изхвърлим. Само защото може да потрябват един ден. Хора, които ни натоварват психически, но не можем изключим от живота си, поради една или друга причина. Хиляди неща, които ни дразнят, но не можем да се справим с тях. Просто защото сме свикнали.
Филма наистина разказва много. Хумора е в умерени дози и без преиграване. Драмата също.
Но едно от нещата, което най – много ми хареса беше, че филма няма хепи енд. Доста освежаващо... и реално.

Бреиии каква реклама му направих на тоя филм! :) трейлър на филма

2010-01-17T07:12:00.000-08:00

След като дълго изтиквах учебниците и лекциите по журналистика в дъното на стаята, реших, че е крайно време отново да ги прегледам и подредя. На някой може да му се стори глупаво занимание, но определено е полезно. Докато разглеждах дебелите тухли и ги премятах една по една видях две не много големи, изцяло бели книги. Без шарении по тях, без „грабващи” корици. Единственото, което пишеше на белия фон беше „История на радиото в България от Веселин Димитров” – първи и втори том. Между тях – пъхната една брошурка. Стана ми тъжно. Повечето от вас предполагам не знаят кой е този човек и не са чували за него, но сред хората от бранша той наистина беше голямо име. Почина преди няколко месеца и може би е твърде късно да пиша подобно нещо, но сега ми е дошло – сега го пиша. Голям академик, наистина, професор, чийто земен път премина под звездата на радиото. Няма да говоря повече какъв е бил, защото не искам да лицемернича – все пак той ми преподаваше само един семестър и познанството ни не беше дълбоко. Но той беше от тези хора, които оставят следа след себе си независимо дали сте приятели от деца или току що сте се срещнали. Когато приключи курса на нашата група при него, той подари на всеки от нас по една брошурка, в която имаше стихотворения на негов любим поет – Христо Фотев. Ето и любимото му произведение от Христо Фотев, произведение, което винаги щом чуя ще свързвам с проф. Димитров. И стига толкова.

Колко си хубава!
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

Ние ви чуваме

2010-01-08T04:45:00.000-08:00

Напоследък все по – често в обществото се дискутират проблемите на хора в неравностойно положение. Тук изключвам асоциации като “Българската Коледа” или други апели за помощ. Имам предвид най – вече хората с увреждане, които са приковани в инвалидни колички, и за които няма рампи по сградите. Също и възрастните хора, на които вдигат билетите за градски транспорт. Майките, на които намаляват детските и многото други истории, които гледаме всяка вечер по новините. Да, проблемите наистина са много и дали се прави нещо за разрешаването им, или това е поредната тема за разискване и дискутиране от страна на медиите, си е вече друг въпрос. Но тук има нещо много важно – че се ГОВОРИ за проблемите. Аз си мисля, че да се изправиш пред проблема е първата крачка за преодоляването му. Обаче – да, винаги има едно обаче – има много други неща, за които не се говори, просто защото така е по – удобно. Има друга част от нашето общество, която остава изолирана и неприета от останалите. Защото така е по – удобно. Това са глухите. Те не ни чуват и ние не ги чуваме, но това не означава, че те не съществуват. Че те не ни виждат и не участват в това така наречено общество. Или може би не ги забелязваме, защото само те все още не са излезли на протест... Смешно е, но ето ти теория. А определено има за какво да протестират. Кой може да каже какво е предприето, за да се почувстват тези хора като част от цялото. Аз мисля, че нищо не е направено, дори напротив. Махнаха прозорчето с човечеца, който обясняваше със жестове какви са новините от деня. Дискриминират ги по начин, който в една нормална държава би бил недопустим – чрез работното място. Никой не наема човек със слухово увреждане, колкото и интелигентен да е този човек. По – удобно е. Кой от “нормалните” знае езика на жестовете. Само тези, които имат близък глухоням. Другите го смятат за излишно.
Има една приказка “Далече от очите, далече от сърцето”. Да добавим ли и далече от слуха, далече от ума?
В много общински сгради все още няма рампи за инвалидни колички, но вчера видях такава в едно училище в Перник. Рампа имаше не само на входната врата, но и по стълбите за останалите етажи на училището.
Когато се говори за нещо, малко или много то става част от живота ни и ние не можем вече да го игнорираме. Тук, най – накрая стигнах и до повода за написването на този текст. Вече има място в интернет (засега там, да се надяваме скоро и не само), където се дискутират проблемите на тези хора. В www.repporter.com няколко ентусиазирани млади хора са решили да дадат това, от което обществото има нужда – информация. В twitter и facebook има групи – “Ние ви чуваме” не е просто поредната безсмислена страница, в която не се поства нищо ново със седмици или се дрънкат празни приказки. В “Ние ви чуваме” се разработват интервюта и статии, занимаващи се активно с проблемите на тази част от обществото. Защото да не се говори за тях не означава, че те не съществуват. Ако преобразуваме един известен цитат, той ще звучи така: “Информацията, Санчо, ще спаси света”. Знанието. Нека се присъединим, нека се информираме за случващото се, нека не игнорираме проблема. Нека не ни бъде удобно, а съвестно. Тези хора не са различни, те са като всеки един от нас. Нека им помогнем да живеят в общество, в което да си глух не означава да си дискриминиран. Не означава да си различен.

Коледата невъзможна

2009-12-17T00:49:00.000-08:00

Началото на декември месец започнах с добро настроение. Коледно. Нали знаете - едно такова усещане, трепкане под лъжичката, че идва най – хубавото време в годината. Обичам Коледа. Обичам веселието и уюта на семейството и приятелите си. Не на последно място (даже е към първите) обичам подаръците. И като стана първи декември си помислих „yes, още малко остана”. И понеже беше рано все още за 25-ти, реших да си подхранвам коледното настроение с коледни филми. „Сам вкъщи” се подразбираше, прибавих и „Полярен експрес” и се почувствах почти коледно. Почти. Нещо все не се получаваше номера. Реших да слушам радио Атлантик – там цял месец звучат само коледни песни. Омръзнаха ми на 3-тия ден. Смених си и шаблона на блога – помислих, че като гледам непрекъснато веселия старец на монитора може пък да почувствам, че нещо се случва..
Вчера майка ми реши, че трябва да украсяваме елхата. Аз учудено гледам и мигам с очета: „Аааа не е ли малко рано?”. При което мама благосклонно реши да ми покаже календара и да ме открехне, че Коледа е след една седмица(!). До тука бях с надеждите за коледен дух. Върнах се в спомените си в миналия декември, и в по – миналия, и в по – по – миналия и като сравних със сега, направо се ужасих. По това време на годината хората трябва да са щастливи и да си пожелават „Весели празници”, да пазаруват подаръци за близките си и да се чувстват добре. По това време миналата година имахме голяма и хубава елха. Вчера като се разходих в центъра на София видях угрижени и бързащи за някъде хора без грам радост по лицата. Други пък гледаха отнесено витрините на магазините, но само толкова – без да си правят труда да влизат вътре. Сепнах се и се замислих дали и аз не съм от тези угрижени и бързащи хора. Винаги досега е било удоволствие да избирам подаръци за близките си и едно радостно очакване на реакциите им, когато ги видят. Сега подаръците са просто... задължение. Без капчица ентусиазъм. Миналата година се радвах на украсите на града и се забавлявах да гледам витрините на магазините коя от коя по – кичозни в опита си да са по – бляскави. Тази година не виждам никаква украса. Може и да я има, но аз не я виждам...
Просто мислите ми да далече от това. Те са при серията обири в страната, при блъснатото дете на пешеходната пътека, при „Крокодилите”. За капак на всичко Бойко реши предколедно и референдум да провежда?!? И сега вместо да разменяме подаръци, ще си разменяме злъчни забележки трябва ли, аджеба, да има или не трябва да има новини на турски. Предколедно ще се раздели народа на два противоположни полюса и ще се дърпаме като озлобени псета пазещи си територията (така де, езика). Много хуманно, няма що! Да ви е весела и щастлива Коледата народе мой.

Снимки: Интернет

Книга за джунглата (семеен портрет)

2009-12-14T06:26:00.000-08:00

Имало едно време една далечна, дива страна. В нея имало един малък, див миньорски град. Накрая на този град имало една дива къща с още по - диви обитатели... Къщата често
се тресяла и заплашвала да се срине от бушуващите в нея (д)звЕрове. По ирония на съдбата,
те трябвало да живеят заедно. Но... стига приказки – представям ви моето семейство.
Започваме с най – отколешния представител на джунглата – папагалът. Той гОркия си няма име. Обръщаме се към него с Папагалка, Папагалчо, а най- честото ми обръщение към пернатото е „гадино такава”. Той дойде в нашето семейство по странен и подлежащ на разследване начин. В един хубав летен ден кацнал нашия човек (пардон папагал) на рамото на нищо неподозиращата ми съседка. Не знам каква магия е използвала въпросната съседка, за да го хване (имайки предвид, че злото по – скоро пръст ще ти откъсне, отколкото да ти даде да го пипнеш), но го хванала (!). Само месец преди тази случка, злощастно бях унищожила папагала на сестра ми и жената решила да ни зарадва като ни го подари (?!?). Това се случи преди... абе много време. И от тогава живее гадта в моята джунгла и не ще да мре и това си е (говорим си за естествена смърт). Папагалчо е с най- интересната история от родата.
Вторият присъединил се е Зара – кокер шпаньол. Дойде вкъщи приличаща на малка топка козина и с никакъв образ на куче. Днес с гордост мога да кажа, че вече е Голяма топка козина... и с никакъв образ на куче. Докато Зара тича по пътеката на двора (която е под наклон и тя идва от горе) и ушите, които са по – дълги от нея самата се размахват нагоре – надолу в такт с подскачанията й, се чудиш куче ли е това наистина или слончето Дъмбо.
Следващият пришълец е Джак (или Джаксън, Джакомо). Джак е най – мързеливия, дебел, егоистичен и самовлюбен котарак, който съм виждала. Поради тези му качества той е Кралят на джунглата. The king взима доста насериозно задълженията си да се разпорежда с обитателите, особено с тези от човешки вид. От полубожествената му кръв следва, че той не смята себе си за подобен на другите от вида си и по тази причина не му е присъщо мъркането и умилкването. Стига толкова за него, че току виж се възгордял още повече (ако има накъде).
Сестра му (или брат му както се оказа в последствие) навлезе в нещата непосредствено след него и носи странното име Ушка. Въпреки смяната на пола, името си остана женско, но той (аааа тя, де) изглежда няма нищо против. Ушка не е толкова представителен екземпляр като неговия big brother, но за сметка на това притежава чисто човешки (така де, котешки) мисли и чувства, напълно непознати за Джак. Мърка и обича да се гали и това е достатъчна причина да е по – харесваният от двамата (поне за моя милост, другите отдават почитта си на Краля).
Има ли нужда да казвам, че двамата могат да ядат непрекъснато 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. И да искат още?! Е... простено им е, нали са кралски особи.
Последният и най – нов член на стадото е голдън ретривърът Джинджър (или Джиджи). С нея още се опознаваме, не се е приспособила към останалите гадинки. Все още се чуди дали да си играе с Папгалчо или да го щракне с челюстите. Зара не я ще и на метър от себе си. Джак, разбира се я гледа от високо (буквално) – под нивото му е просто. Иии единствено Ушка проявява смелост и разбиране към новия съотборник. Така е – голямо семейство, различни разбирания и идеали. Добре, че ни е голяма джунглата да може да побере всички. :)

2009-12-06T02:05:00.000-08:00

Такаа, понеже, разбираш ли, значи се оказа, че въпреки мнението ми, че посещаемостта на блога е 0,0001 % оказа се, че доста приятели наминават от време на време. И по тоя повод получавам вече и доста запитвания от сорта на "Абе ти няма ли най - накрая да напишеш нещо ново???". Е, какво да кажа - хвана ме срам... Та, идеята ми беше да обясня защо не публикувам нищичко.
Хораа събудете се, познавате ме - аз съм непостоянна и нередовна (да, нередовна в смисъл, че върша нещо рядко и нередовна като не съм наред с главата). И двата случая са кофти. И това като повечето неща, с които се захвана бързо ми омръзна. Сега докато си съчинявам тия словесни излияния в момент на прозрение и полузаспало състояние (2:00 AM) си мисля "ако не го запиша някъде сега, изобщо няма да го напиша". Това е другата причина - мързи си ме. Онзи ден ходих на откриването на Коледария. Определено имах какво да кажа за този "фестивал" и повярвайте критиката определено не беше конструктивна (по - скоро смазваща). Обаче само 30 мин. след голямото ми вдъхновение вече не ми се пишеше - реших, че няма смисъл. Пък то се оказа, че имало... :)

P.S. Хриси, защо по *** не мога да коментирам в блога ти???

Отиде си още един "Крал"

2009-06-26T00:56:00.000-07:00

Днес светът осъмна с тъжна новина – почина Майкъл Джексън. Джако беше доста противоречива личност и новината за смъртта му предизвика различна реакция у хората, на които съобщих. Едни се изненадаха, други се пошегуваха, трети отминаха с безразличие. Аз обаче бях потресена.

Да, той изпробва върху себе си способностите на пластичната хирургия, като резултатът от това бе трагичен. Да, той се опита да влезе в „света на белите”, той – чернокожият. Да, той беше съден за злоупотреба с малолетен. Да, в последните години той приличаше повече на развалина, отколкото на човек. Да, той беше всичко това. Но той беше и много повече.

Той се казва Майкъл Джоузеф Джаксън (Michael Joseph Jackson) 29 август 1958г - 25 юни 2009 г. и е роден в Гери, Индиана, САЩ. Той е седмото от деветте деца на фамилията. Освен него, в семейството му има още три момичета и пет момчета. През 1965 Майкъл и братята му Джаки, Тито и Джърмейн сформират групата "The Jackson 5", a по-късно "The Jacksons". През август 1969 подписват първия си договор и записват песента "I want you back". Успехът е зашеметяващ. През 1971 албумите им са най-купувани в Щатите. От 1971 до 1976 издават не по-малко от 11 албума. През 1979 "The Jacksons" бият всички рекорди с албума си "Triumph". През 1984 издават супер-албума "Victory". На 7 години Майкъл става солист на "Jackson 5". На 11 вече е звезда, а на 20 пее първото си соло.

През 1978 той играе с Даяна Рос във филма "The wizz". Следващата година излиза и първият му соло албум "Off the wall" (16 милиона продадени копия). Майкъл печели награда Грами в категорията "най-добър R&B изпълнител". През декември 1982 излиза албумът "Thriller". Той съдържа хитове като Billie Jean, Beat it, The girl is mine (дует с Пол Маккартни). Това е най-продаваният албум за всички времена с реализирани 100 милиона копия.. Той позволява на Майкъл да спечели 8 награди Грами. В края на 1987 Майкъл издава “Bad” с Bad, Liberian girl, Leave me alone, I just can’t stop loving you, Man in the mirror, Smooth criminal, The way you make me feel, Speed demon, Dirty Diana, Another part of me. Същата година организира световно турне “Bad”. През 1988 издава биографичната си книга “Moonwalk”("Лунна стъпка").

На 24 февруари 1993 Майкъл получава на 35-тата церемония на Grammy Awards наградата “Жива легенда” пред 1.2 милиарда зрители! През 1992 той създава фондацията Heal the world, която помага на децата от цял свят. (Оказва се, че не чак такова чудовище, нали?)

През юни 2005 г. певецът беше признат за напълно невинен по обвинения за злоупотреба с малолетен. След процеса, през септември заминава за Бахрейн (южната част на Персийския залив), където остава до края на 2005 година. В началото на 2006 заминава за Италия.

Въпреки че в последните години от живота си, Джако се отдалечи от семейството и приятелите си, песните му продължаваха да радват феновете му. Всички знаем, че никой не може да направи такъв концерт, такова шоу като Джако. Аз лично съжалявам, че той не можа да изпълни последния си проект, а именно концертът в Лондон, който се планираше да бъде нещо невиждано досега. Добър или лош, хубав или грозен, Джако остави своята следа след себе си. След него поп музиката никога няма да бъде същата.

Джако почина снощи на 25 срещу 26 юни към 1 часа полунощ българско време. 50-годишният крал на попа е откаран до медицинския център UCLA, след като човек от персонала в дома му подал сигнал за спешен случай. Според източници певецът не е дишал още в апартамента си, а в болницата не са могли да го върнат към живот.

Причина за смъртта на „Краля на попа“ е сърдечен удар.

Информация: Уикипедия
Снимки: Интернет

Моите седем не- смъртни гряха

2009-06-02T04:14:00.000-07:00

Такааа, задължението си е задължение, а пък и аз изпълнявам заповеди... Хриси заповяда, а аз съм праведно чедо. Та, по тоя повод ето ги и моите седем не – смъртни гряха. А пък може и да са смъртни, знае ли човек...

Започвам от най – тежкия според мен, т.е. най – голямата ми слабост.

Наивна съм! – Осъзнавам го прекрасно, но това не ми пречи да вярвам като последен глупак на дрънканиците на някой. Докато се усетя, пиши го бегало вече. Лошо, лошо – тежък грях е това за мене.
(Тука Ники да не чете!) Преди да умра замислям да оставя писмо, в което да задължа близките ми да ме кремират, вместо погребат. Това май не е много християнско и съм почти убедена, че на Господ няма да Му се ще да ми отвори вратите на Рая за такава постъпка (ама аз така или иначе съм се засилила в обратна посока, тъй че...). От тук следват по – леките:
Висока съм и изпитвам почти греховно удоволствие да гледам хората от високо, дори да е по чисто физически причини (Хриси, нищо лично, мила).
Много обичам ароматните свещи, масла, кремове, спрейове, лосиони и т.н. Направо ме е срам като се сетя колко пари пръскам за подобни глупости.
Много обичам да чета, и ако приятелят ми дойде и ми каже “Мила, аз и ти двамата... сещаш се”, а пък книгата ми е интересна, най – вероятно ще му кажа да си гледа работата...
Винаги закъснявам за срещи! С това се извинявам на всички, които съм накарала да чакат. Съжалявам, повредата е в моя телевизор.
Ииии накрая, но не на последно място (даже май трябваше да го сложа на първо) - никога не знам какво точно искам. Повярвайте доста е объркващо, но ... както казва един приятел, поне не ми е скучно със самата себе си.

Е, това е! Има още много, ама когато друг ме задължи да се грехоизповядам ( да се надяваме, че няма да е скоро). Е, Хриси, изповеднико мой остана ли доволна?

снимка - Интернет

Да минеш през Ада, за да влезеш в Рая

2009-05-29T10:34:00.000-07:00

От онези дни гледах по телевизията някакъв документален филм. Стваше въпрос за една жена – мисля, че се казваше Хелън- която била блъсната от автобус, когато била на 14-15г. ( не го пиша във връзка с ужасния инцидент от вчера!) В последствие останала с недъг в инвалидна количка. Това явно обаче не й попречило да се пропие, да прави секс и да забременее (изпуснах първата част на филма и не знам какъв точно беше недъга). На 19г ражда второто си дете. Дълбоко потънала в алкохолизираната бездна се мести далече от родния й град, в който е станала катастрофата. В един момент обаче се осъзнава и заради децата си спира да пие и започва лечение. Също така завършва магистратура, специалност “Социална дейност” и започва работа като социален работник.

В същото време на екрана дават друга жена –Катрин. Синът й е блъснат от камион и изпада в кома. В последствие се събужда, но е с увреждания по тялото. И точно когато Катрин изпада в отчаяние, че синът й никога няма да може да ходи отново, се появява Хелън. Оказва се, че двете се познават – от един град са. Дори нещо повече – Катрин е била в автобуса, който е блъснал Хелън и е я приковал към инвалидната количка.

Ето на това му се вика съвпадение! С помоща на Хелън, синът на Катрин се оправя и вече може да ходи.

Много странно нещо – може би, бих забравила дори, че съм гледала документалния филм, но някак си тази история ме потресе. Каква ирония е да помогнеш на някой, свързан по някакъв начин с инцидента оставил те инвалид за цял живот.

Възхищавам се на тази жена Хелън. Да влзезеш в Ада, да намериш силата и волята да се измъкнеш от там и при това неозлобена. Уау!!! Да започнеш отначало заради себе си и децата си и вместо да се оплакваш от несгодите на живота, да помагаш на други в тежко положение. Да, това е достойно за уважение! Тази жена може да послужи за пример на много хора. И заради хора като нея, трябва да вярваме, че надежда винаги има, каквито и изненади да ни поднася живота.