Всяка година щом стане декември месец и веднага ме наляга онова тягостно чувсто, че е изминала още една година от живота ми. С това чувство идва и въпросът – добре ли я изживях? Смях ли се повече, от колкото плаках, казвах ли достатъчно често „обичам те” на любимите ми хора, успях ли да извлека най – доброто от всяка ситуация, повече хубави моменти ли имах или повече лоши. И съответно започва равносметката. Аз обещания не си давам, зная че няма смисъл, защото просто не ги изпълнявам. Пък и ми се струва абсурдно да си обещаеш нещо в срок за цяла една година, при все че не знаеш какво ще ти се случи утре. Няма как първо да не сравня 2011-та с 2010-та. 2010-та година беше много емоционална за мен, случиха ми се много неща, които ще помня още дълго време. Хубави и лоши. Мисля, че се радвах максимално на хубавите и си извадих поуки от лошите. В 2011-та нямаше такива огромни амплитуди от емоции, но и нея ще запомня.
С какво - с многото нерви и притеснения ( за мен няма личен и професионален план, всичко е лично). Работих много върху личността си, открих, че съм способна на голямо търпение, разбрах, че когато човек наистина и с цялото си сърце иска нещо, няма преграда, която да не може да се преодолее. Научих, че трябва да има доверие между хората, защото то е един от основните стълбове, върху които се градят истината, топлината и обичта.
Помня, че много плаках през тази година. И за каквото трябваше, и за каквото не трябваше. За човек, който по принцип плаче един път на високосна, все още съм в пълно недоумение защо се случи така. Може би, защото често се отчайвах. Често си казвах, че не мога повече, хвърлях, блъсках и чупех. Добре де, не съм счупила нищо. :) Но на моменти бях на ръба да се откажа.
Скъсаха ме по „Балкани”. Ако не знаете, колко важен е изпита по „Балкани”, значи изобщо не ме познавате и по – добре не си губете времето да четете нататък. На поправката обаче изкарах 5-ца! Да си вземеш „Балкани” с 5-ца, та дори и на поправка си е голямо нещо. Чувствам се една идея по- умна от преди.. :) Още едно хубаво нещо – миналия месец се дипломирах. Еуфория голяма, но после следва въпросът – а сега накъде? През доста бури преминах, но хубавото е, че след всяка изгряваше слънчице, дори и за малко. Осъзнах, че колкото и да ни се иска, никой не може напълно да контролира живота си. Винаги има изненади – приятни и неприятни, но трябва да се научим да извличаме полза и от двете. Научих още нещо – всеки човек заслужава една усмивка, заслужава да му се даде шанс. Дали ще получи втора усмивка вече зависи само от него.
Ако трябва да обобщя, ще кажа само, че в 2011-та основно беше напрежението. Отказах се от някои неща, но получих нови. От време на време ми се искаше да се откажа и новите. Но не го направих. Да, 2011-та не беше от най – силните ми и щастливи години. Но се надявам до другата година декември да съм се поучила от лошото и да помня само хубавото. Сега, когато влизаме в 2012-та няма да лъжа, че не ме е страх. Но, човек изпитва страх, когато има какво да губи. А щом има какво да губя, значи в живота ми има достатъчно причини, за да продължавам да се боря. И да се усмихвам.
Започваме с най – отколешния представител на джунглата – папагалът. Той гОркия си няма име. Обръщаме се към него с Папагалка, Папагалчо, а най- честото ми обръщение към пернатото е „гадино такава”. Той дойде в нашето семейство по странен и подлежащ на разследване начин. В един хубав летен ден кацнал нашия човек (пардон папагал) на рамото на нищо неподозиращата ми съседка. Не знам каква магия е използвала въпросната съседка, за да го хване (имайки предвид, че злото по – скоро пръст ще ти откъсне, отколкото да ти даде да го пипнеш), но го хванала (!). Само месец преди тази случка, злощастно бях унищожила папагала на сестра ми и жената решила да ни зарадва като ни го подари (?!?). Това се случи преди... абе много време. И от тогава живее гадта в моята джунгла и не ще да мре и това си е (говорим си за естествена смърт). Папагалчо е с най- интересната история от родата.
Вторият присъединил се е Зара – кокер шпаньол. Дойде вкъщи приличаща на малка топка козина и с никакъв образ на куче. Днес с гордост мога да кажа, че вече е Голяма топка козина... и с никакъв образ на куче. Докато Зара тича по пътеката на двора (която е под наклон и тя идва от горе) и ушите, които са по – дълги от нея самата се размахват нагоре – надолу в такт с подскачанията й, се чудиш куче ли е това наистина или слончето Дъмбо.
Следващият пришълец е Джак (или Джаксън, Джакомо). Джак е най – мързеливия, дебел, егоистичен и самовлюбен котарак, който съм виждала. Поради тези му качества той е Кралят на джунглата. The king взима доста насериозно задълженията си да се разпорежда с обитателите, особено с тези от човешки вид. От полубожествената му кръв следва, че той не смята себе си за подобен на другите от вида си и по тази причина не му е присъщо мъркането и умилкването. Стига толкова за него, че току виж се възгордял още повече (ако има накъде).
Зара не я ще и на метър от себе си. Джак, разбира се я гледа от високо (буквално) – под нивото му е просто. Иии единствено Ушка проявява смелост и разбиране към новия съотборник. Така е – голямо семейство, различни разбирания и идеали. Добре, че ни е голяма джунглата да може да побере всички. :)
