Bon Jovi в София или сбъдването на една мечта

   Отдавна не ми се беше случвало да искам да пиша за нещо. Сега обаче се чудя как да асимилирам всички емоции, които бушуват в мен и това е единият от начините. Даааа, ще пиша за концерта на Bon Jovi в София.

   Днес всички ме питат как съм изкарала снощи, защото приятелите ми знаят какво означаваше за мен това събитие. И аз само клатя глава, глупаво ухилена и с насълзени от щастие очи.  Чувствата са толкова много и толкова силни, че просто не знам как да се справя с тях. Не че е лошо, напротив – прекрасно е да не знаеш къде да побереш толкова щастие. Проблемът е, че все още ми се струва, че всичко беше само сън, че не е било наистина, а отново съм се размечтала.  Но лицето на Джон, с неговата завладяваща усмивка е все пред очите ми, така че съм склонна и да вярвам, че е било реалност.

   Ако си мислите, че е глупаво и пресилено всичко, което пиша, нека ви разкажа. Ще ви разкажа за един живот, пълен с песни за вяра, любов, болка, страдание, диви нощи и слънчеви дни. За един топъл глас, който ме е стоплял в студените вечери, за звука на китарата, с който Ричи ме е карал да подскачам.  Предполагам, че съм им била фен още от раждането си. Сигурно докато съм излизала от корема на майка си, докторът си е тананикал "Ooh, she's a little runaway''.И така през целия ми съзнателен живот за мен тази група е била номер едно. Дали аз съм успяла да предам чувствата си на сестра ми или тя се е заразила с тази любов самичка, не знам, но

снощи двете изпаднахме в състояние, което е твърде близо до нирвана. Пълно блаженство, пълно щастие – толкова, че чак ти е трудно да повярваш, че всичко това е реалност.

   Емоция като тази се случва един път в живота.  И аз съм благодарна, че успях да го изживея. И че най – голямата ми мечта се сбъдна!

   Е, естествено не винаги всичко се получава по план. Като започне с това, че Ричи Самбора не успя да дойде, мине се през черните облаци, които надвиснаха над София сутринта (за щастие следобеда ни донесе слънце и вечерта беше приятна) и се стигне до алергичния пристъп на Джон, заради който концерта беше прекратен малко по – рано от очакваното. Но въпреки всичко, не можем да се оплакваме. Музикантите ни подариха два часа, изпълнени с най – хитовите им парчета. Ние, от своя страна показахме, че българската публика е най – добрата.  Ревът на тълпата понякога заглушаваше дори гласа на Бон Джоуви.  А днес във фен страницата на групата във Фейсбук публикуваха съобщение, с което изразиха колко са очаровани от нас: 

Dear Sofia,

Loved seeing you and being in Bulgaria. The welcome you gave us was one for the record books. You were the first to see our brand new stage which we have nicknamed "SOFIA" - we look forward to driving her all across the globe.

   Нямам какво повече да кажа. Обичам ви момчета. Искрено се надявам някой ден отново да имаме щастието да ви чуем на българска земя. Ако не – емоцията, която преживях снощи, стига за цял един живот. Благодаря ви!

Високо в небето

Днес най – накрая гледах филма „Високо в небето” (Up in the air). Да, наистина го съобщавам като важна новина, едва ли не като откритие. Този филм наистина е различно от това, което очаквах, съдейки по неясната анотация на филма. Очаквах блудкава комедия с романтични отенъци, в която Джордж Клуни да ме заслепи с „младежки” чар, а новоизгряващата звезда Ана Кендрик да ме подразни с аматъорска игра. Нищо подобно обаче не се случи. Наистина имаше я дозата романтика, имаше и дозата комедия. Но над всичко това имаше още нещо – дозата разум.
Накратко: филма разказва за Райън и неговия живот. Райън уволнява хора. Това му е работата. Поради естеството на работата си, той е 90% от времето си във въздуха, прелитащ от единия край на страната до другия. Има семейство, което почти не познава, защото не се виждат. Неговият живот е в самолета и на летището. В компанията идва обаче млада, нахакана госпожичка, която убеждава шефа на Райън да започнат да уволняват хората по интернет. И от тук започват проблемите на Райън.
Да, на пръв поглед не е кой знае колко завладяващ сюжет. Но във филма са разгледани много човешки ситуации и проблеми – за отчуждаването, за неспособността за комуникация, за невъзможността да се привържеш към някого, да обичаш. За човешките връзки, за любимата и мразената работа, за това какво иска в живота си човек и какво прави, въпреки желанията си.
Извън работата си нашият човек е лектор, когото фирмите канят, за да мотивира служителите им. Първата реплика на тези лекции е: Колко тежи животът ви?
Неговият живот се събира в един куфар.
Филма кара всеки да се замисли над своя живот. Колко тежи – колко вещи има в раницата, колко хора, защо са там? Като задръстени стари шкафове с ненужни предмети и хартийки, които „не можем” да изхвърлим. Само защото може да потрябват един ден. Хора, които ни натоварват психически, но не можем изключим от живота си, поради една или друга причина. Хиляди неща, които ни дразнят, но не можем да се справим с тях. Просто защото сме свикнали.
Филма наистина разказва много. Хумора е в умерени дози и без преиграване. Драмата също.
Но едно от нещата, което най – много ми хареса беше, че филма няма хепи енд. Доста освежаващо... и реално.

Бреиии каква реклама му направих на тоя филм! :) трейлър на филма

Ние ви чуваме

Напоследък все по – често в обществото се дискутират проблемите на хора в неравностойно положение. Тук изключвам асоциации като “Българската Коледа” или други апели за помощ. Имам предвид най – вече хората с увреждане, които са приковани в инвалидни колички, и за които няма рампи по сградите. Също и възрастните хора, на които вдигат билетите за градски транспорт. Майките, на които намаляват детските и многото други истории, които гледаме всяка вечер по новините. Да, проблемите наистина са много и дали се прави нещо за разрешаването им, или това е поредната тема за разискване и дискутиране от страна на медиите, си е вече друг въпрос. Но тук има нещо много важно – че се ГОВОРИ за проблемите. Аз си мисля, че да се изправиш пред проблема е първата крачка за преодоляването му. Обаче – да, винаги има едно обаче – има много други неща, за които не се говори, просто защото така е по – удобно. Има друга част от нашето общество, която остава изолирана и неприета от останалите. Защото така е по – удобно. Това са глухите. Те не ни чуват и ние не ги чуваме, но това не означава, че те не съществуват. Че те не ни виждат и не участват в това така наречено общество. Или може би не ги забелязваме, защото само те все още не са излезли на протест... Смешно е, но ето ти теория. А определено има за какво да протестират. Кой може да каже какво е предприето, за да се почувстват тези хора като част от цялото. Аз мисля, че нищо не е направено, дори напротив. Махнаха прозорчето с човечеца, който обясняваше със жестове какви са новините от деня. Дискриминират ги по начин, който в една нормална държава би бил недопустим – чрез работното място. Никой не наема човек със слухово увреждане, колкото и интелигентен да е този човек. По – удобно е. Кой от “нормалните” знае езика на жестовете. Само тези, които имат близък глухоням. Другите го смятат за излишно.
Има една приказка “Далече от очите, далече от сърцето”. Да добавим ли и далече от слуха, далече от ума?
В много общински сгради все още няма рампи за инвалидни колички, но вчера видях такава в едно училище в Перник. Рампа имаше не само на входната врата, но и по стълбите за останалите етажи на училището.
Когато се говори за нещо, малко или много то става част от живота ни и ние не можем вече да го игнорираме. Тук, най – накрая стигнах и до повода за написването на този текст. Вече има място в интернет (засега там, да се надяваме скоро и не само), където се дискутират проблемите на тези хора. В www.repporter.com няколко ентусиазирани млади хора са решили да дадат това, от което обществото има нужда – информация. В twitter и facebook има групи – “Ние ви чуваме” не е просто поредната безсмислена страница, в която не се поства нищо ново със седмици или се дрънкат празни приказки. В “Ние ви чуваме” се разработват интервюта и статии, занимаващи се активно с проблемите на тази част от обществото. Защото да не се говори за тях не означава, че те не съществуват. Ако преобразуваме един известен цитат, той ще звучи така: “Информацията, Санчо, ще спаси света”. Знанието. Нека се присъединим, нека се информираме за случващото се, нека не игнорираме проблема. Нека не ни бъде удобно, а съвестно. Тези хора не са различни, те са като всеки един от нас. Нека им помогнем да живеят в общество, в което да си глух не означава да си дискриминиран. Не означава да си различен.

Отиде си още един "Крал"

Днес светът осъмна с тъжна новина – почина Майкъл Джексън. Джако беше доста противоречива личност и новината за смъртта му предизвика различна реакция у хората, на които съобщих. Едни се изненадаха, други се пошегуваха, трети отминаха с безразличие. Аз обаче бях потресена.

Да, той изпробва върху себе си способностите на пластичната хирургия, като резултатът от това бе трагичен. Да, той се опита да влезе в „света на белите”, той – чернокожият. Да, той беше съден за злоупотреба с малолетен. Да, в последните години той приличаше повече на развалина, отколкото на човек. Да, той беше всичко това. Но той беше и много повече.

Той се казва Майкъл Джоузеф Джаксън (Michael Joseph Jackson) 29 август 1958г - 25 юни 2009 г. и е роден в Гери, Индиана, САЩ. Той е седмото от деветте деца на фамилията. Освен него, в семейството му има още три момичета и пет момчета. През 1965 Майкъл и братята му Джаки, Тито и Джърмейн сформират групата "The Jackson 5", a по-късно "The Jacksons". През август 1969 подписват първия си договор и записват песента "I want you back". Успехът е зашеметяващ. През 1971 албумите им са най-купувани в Щатите. От 1971 до 1976 издават не по-малко от 11 албума. През 1979 "The Jacksons" бият всички рекорди с албума си "Triumph". През 1984 издават супер-албума "Victory". На 7 години Майкъл става солист на "Jackson 5". На 11 вече е звезда, а на 20 пее първото си соло.

През 1978 той играе с Даяна Рос във филма "The wizz". Следващата година излиза и първият му соло албум "Off the wall" (16 милиона продадени копия). Майкъл печели награда Грами в категорията "най-добър R&B изпълнител". През декември 1982 излиза албумът "Thriller". Той съдържа хитове като Billie Jean, Beat it, The girl is mine (дует с Пол Маккартни). Това е най-продаваният албум за всички времена с реализирани 100 милиона копия.. Той позволява на Майкъл да спечели 8 награди Грами. В края на 1987 Майкъл издава “Bad” с Bad, Liberian girl, Leave me alone, I just can’t stop loving you, Man in the mirror, Smooth criminal, The way you make me feel, Speed demon, Dirty Diana, Another part of me. Същата година организира световно турне “Bad”. През 1988 издава биографичната си книга “Moonwalk”("Лунна стъпка").

На 24 февруари 1993 Майкъл получава на 35-тата церемония на Grammy Awards наградата “Жива легенда” пред 1.2 милиарда зрители! През 1992 той създава фондацията Heal the world, която помага на децата от цял свят. (Оказва се, че не чак такова чудовище, нали?)

През юни 2005 г. певецът беше признат за напълно невинен по обвинения за злоупотреба с малолетен. След процеса, през септември заминава за Бахрейн (южната част на Персийския залив), където остава до края на 2005 година. В началото на 2006 заминава за Италия.

Въпреки че в последните години от живота си, Джако се отдалечи от семейството и приятелите си, песните му продължаваха да радват феновете му. Всички знаем, че никой не може да направи такъв концерт, такова шоу като Джако. Аз лично съжалявам, че той не можа да изпълни последния си проект, а именно концертът в Лондон, който се планираше да бъде нещо невиждано досега. Добър или лош, хубав или грозен, Джако остави своята следа след себе си. След него поп музиката никога няма да бъде същата.

Джако почина снощи на 25 срещу 26 юни към 1 часа полунощ българско време. 50-годишният крал на попа е откаран до медицинския център UCLA, след като човек от персонала в дома му подал сигнал за спешен случай. Според източници певецът не е дишал още в апартамента си, а в болницата не са могли да го върнат към живот.

Причина за смъртта на „Краля на попа“ е сърдечен удар.

Информация: Уикипедия
Снимки: Интернет