Знаеш ли, понякога просто трябва да свалиш прозорците на колата и да оставиш топлия летен въздух да погали лицето ти и да развее косата. Пусни си хубава музика – такава, която те кара да се усмихваш - и пей заедно с радиото. Свали слънчевите очила и позволи на окото си да поеме всички невероятни цветове на слънчевия ден. И, докато караш през пустошта, усещай този миг като ценен дар, който ще се превърне в безценен спомен в някоя студена зимна вечер.

Bon Jovi в София или сбъдването на една мечта

   Отдавна не ми се беше случвало да искам да пиша за нещо. Сега обаче се чудя как да асимилирам всички емоции, които бушуват в мен и това е единият от начините. Даааа, ще пиша за концерта на Bon Jovi в София.

   Днес всички ме питат как съм изкарала снощи, защото приятелите ми знаят какво означаваше за мен това събитие. И аз само клатя глава, глупаво ухилена и с насълзени от щастие очи.  Чувствата са толкова много и толкова силни, че просто не знам как да се справя с тях. Не че е лошо, напротив – прекрасно е да не знаеш къде да побереш толкова щастие. Проблемът е, че все още ми се струва, че всичко беше само сън, че не е било наистина, а отново съм се размечтала.  Но лицето на Джон, с неговата завладяваща усмивка е все пред очите ми, така че съм склонна и да вярвам, че е било реалност.

   Ако си мислите, че е глупаво и пресилено всичко, което пиша, нека ви разкажа. Ще ви разкажа за един живот, пълен с песни за вяра, любов, болка, страдание, диви нощи и слънчеви дни. За един топъл глас, който ме е стоплял в студените вечери, за звука на китарата, с който Ричи ме е карал да подскачам.  Предполагам, че съм им била фен още от раждането си. Сигурно докато съм излизала от корема на майка си, докторът си е тананикал "Ooh, she's a little runaway''.И така през целия ми съзнателен живот за мен тази група е била номер едно. Дали аз съм успяла да предам чувствата си на сестра ми или тя се е заразила с тази любов самичка, не знам, но

снощи двете изпаднахме в състояние, което е твърде близо до нирвана. Пълно блаженство, пълно щастие – толкова, че чак ти е трудно да повярваш, че всичко това е реалност.

   Емоция като тази се случва един път в живота.  И аз съм благодарна, че успях да го изживея. И че най – голямата ми мечта се сбъдна!

   Е, естествено не винаги всичко се получава по план. Като започне с това, че Ричи Самбора не успя да дойде, мине се през черните облаци, които надвиснаха над София сутринта (за щастие следобеда ни донесе слънце и вечерта беше приятна) и се стигне до алергичния пристъп на Джон, заради който концерта беше прекратен малко по – рано от очакваното. Но въпреки всичко, не можем да се оплакваме. Музикантите ни подариха два часа, изпълнени с най – хитовите им парчета. Ние, от своя страна показахме, че българската публика е най – добрата.  Ревът на тълпата понякога заглушаваше дори гласа на Бон Джоуви.  А днес във фен страницата на групата във Фейсбук публикуваха съобщение, с което изразиха колко са очаровани от нас: 

Dear Sofia,

Loved seeing you and being in Bulgaria. The welcome you gave us was one for the record books. You were the first to see our brand new stage which we have nicknamed "SOFIA" - we look forward to driving her all across the globe.

   Нямам какво повече да кажа. Обичам ви момчета. Искрено се надявам някой ден отново да имаме щастието да ви чуем на българска земя. Ако не – емоцията, която преживях снощи, стига за цял един живот. Благодаря ви!

София vs Мадан

12:00 AM – лъскав Мерцедес спира пред Sin City в София. От него излизат двама млади, добре облечени мъже и влизат в дискотеката. Очите им блестят, а погледите им трескаво търсят из тълпата достойно разсъблечено и порядъчно лъснало от пот парче месо, което да сподели сепарето им за тази вечер. Поръчват две бутилки Johnny Walker – Black Label, естествено. Уцелили са промоция – тази вечер в заведението пее чалга певица, която също е порядъчно разсъблечена. Как да кажа... и тя работи жената, но какво точно е спорен въпрос. Викат я на сепарето и вадят няколко банкноти от по сто лева – да не би някой да си помисли, че тука си играем на дребно и нямаме кинти. Бутат й ги в деколтето – ох, мамка му, тия цици да не са от пластмаса, бе! Нищо, нищо пак стават, я кажи, мацко, при кой хирург ходи да ги правиш, че 8-ми март наближава и мисля да подаря едни такива на гаджето.
Музиката дъни, въртят се гюбеци на маса и под маса, стъпва се по салфетки и слепили се дъвки и фасове, момичетата вече са с размазан от потта грим и вонящ на алкохол дъх. Красота! Да, още една нормална вечер.

Няколко часа по – рано, в един миньорски град някой изтри треперещите си ръце не в салфетки за по 10 лв. пакета, а в стара, мръсна кърпа. Изкашля се и хриповете разтресоха цялото му тяло. Той от пластичен хирург нямаше нужда, но виж, нямаше да откаже снимка на белия си дроб. Макар отдавна да знаеше, че лекар не може да му помогне, никой не можеше.
След няколко опита, най – накрая успя да си поеме въздух. Бръкна в джоба и извади фиша за заплатата – 160 лв. беше се бъхтал цял месец в тая мина за тия кирливи 160 лв. Трябваше да са повече, разбира се, но началниците винаги намираха оправдания да не ги дадат. И на тия трябвало да са благодарни, викат. От май месец без заплата, добре ли е? Заблудена нощна пеперуда се удари в крушката на лампата и я разлюля леко. В и без това мрачната стаичка на работниците, започнаха да танцуват зловещи сенки. Достраша го. Знаеше, че както всяка вечер, и сега ще се прибере вкъщи, жена му ще го посрещне и ще каже: „Нищо, ще изкараме някак, нали сме заедно поне. Децата заспаха малко преди да си дойдеш.”
В този момент по радиото съобщиха за побой в някаква лъскава столична дискотека. Имало ранени, ча и май убити. Единият бил с Мерцедес.
Въздъхна тежко, угаси лампата и тръгна към дома си. Пеша. Мислеше си докато вървеше, мислеше си, че Господ му подари много неща в този живот, неща, които не знаеше дали е заслужил. Даде му добра жена да го слуша и да го обича – по – добра от колкото си бе мечтал някога да намери. Подари му и две деца - най – хубавите. Тия две деца и жената бяха неговото сърце и той благодари мислено на Господ за тях. Имаше още и къща... и една стара каруца в двора, останала още от баща му. Каруца без кон. Както вървеше взе, че се позасмя... Каруца без кон. Ми, че то си е за смях. После му се доплака. Подпря се на една ограда и задиша тежко. Не заплака, не можеше да си го позволи – жена му щеше да познае, че е плакал. Прокара ръка през лицето си, плесна си един шамар, за да се съвземе и продължи към вкъщи. С фиша за 160 лв. в джоба...

Жената с розите

Беше привечер, краят на работния ден. Снегът отново бе започнал да пада и като съдех по измръзналите си ръце, живакът на термометъра за пореден ден беше доста под нулата. Крачех уморено и замислено към вкъщи, представяйки си вече топлата стая и вкусната вечеря. Като че ли, днес бях единственото живо същество навън – тротоарът ми се виждаше съвсем пуст. И как иначе, кой ли луд би излязъл в това време навън? Снежинките образуваха снежна пелена пред очите ми и почти не забелязвах къде стъпвам.
Внезапно, сред цялата тази белота, пред погледа ми се мерна нещо яркочервено. Не усетих, че съм забавила крачка и съм спряла, докато гласът на старата жена не ме стресна:
- Искаш ли роза, миличко? На два лева съм ги пуснала, че от студа малко са се смръзнали, но иначе са красиви.
Разбрах, че съм се втренчила в малка купчинка червени рози, всяка една увита в целофан, явно в отчаян опит да бъдат запазени от студа. Вдигнах поглед към жената, която пристъпваше от крак на крак и притискаше ръцете си една в друга. Ръкавиците й бяха изрязани и се виждаха пръстите, почервенели от студа. Лицето й беше сбръчкано, а устните изпръхнали, но очите й... Очите й ме гледаха така мило, сякаш са намерили отдавна изгубена дъщеря. Забих поглед в розите.
- Добре ли си, пиленце? Искаш ли роза?
Жената очевидно беше стояла цял ден на този студ, а питаше дали аз съм добре?! Погледнах я отново – тя ми се усмихваше, а аз усетих как очите ми се насълзяват. Наведе се, взе една от розите и ми я подаде. С другата си ръка хвана моята:
- Вземи си една, всяка жена трябва да има роза в дома си.
Погалих кадифените листенца на розата. Прииска ми се да купя всичките рози, но нямах толкова пари в себе си. Прииска ми се жената да не ме гледа толкова жално и мило. Прииска ми се да й кажа да си отиде в тях на топло.
- Ще взема тази – казах и посочих цветето, което вече ми беше подала. – Благодаря – промълвих, след като го взех.
- Не... аз ти благодаря! – усмихна се отново тя.
Обърнах се и се запътих към вкъщи, упорито повтаряйки си наум да не поглеждам назад. Снежинките падаха и се топяха върху лицето ми. Погледнах червената роза в ръката си – между листенцата се беше натрупал малко сняг.
Прибрах се и влязох в кухнята.
- Мамо, за теб е – казах и подадох розата на майка си.
- Благодаря ти, но защо плачеш? – попита ме притеснено тя – Да не е станало нещо?
- Не, не ... от студа е – казах и се загледах в падащия сняг навън.