Здравейте,
Пише ви един очевидец от епицентъра на земетресение с
магнитут 5.8 по Рихтер. Поводът да ви
пиша не е, за да информирам любопитното и любознателно общество какво се
случи. Пиша този текст главно заради
себе си. Искрено и наивно вярвам, че като още един път си спомня и разкажа за
това, ужасът най – сетне ще изчезне. Пиша го и заради приятелите ми, които ми
се обадиха и на които аз се обаждах, за да разберем дали сме живи и
здрави. Заради Вас го пиша, приятели,
заради хората, които само с едно „Добре съм“ в телефонната слушалка успяха да
запазят разсъдъка ми. Благодаря ви.
Всъщност не знам къде е епицентърът на земетресението. Отначало
казаха между Перник и Рударци, после между Перник и Радомир, вчера чух по Нова
тв, че било на 400м от с. Мещица. Казаха,
че било хоризонтално. Е, ние го усетихме вертикално. Какво още усетихме ли?
В 3 часа сутринта на 22 май се събудих и осъзнах, че пищя. Разбрах
го едва, когато с периферното зрение видях, че сестра ми скочи от нейното легло
и дойде при мен. В същия момент забелязах как предметите от етажерките ми падат
на пода и усетих, че всичко се движи. След това родителите ни влетяха в стаята
да ни прегръщат и успокояват. Земетресението
спря и ние уплашено започнахме да се оглеждаме наоколо. После започна да тресе отново и изтичахме навън. На улицата се
бяха събрали всички съседи – по нощници и боси – така както бяхме и ние. Всички гледаха ужасено и се питаха един друг „Добре
ли сте, добре ли сте?“
В първоначалния ужас се сещаш за най – близките ти хора и
невероятния страх, че ти си се отървал, но те може да са ранени или по – лошо.
И се започна едно безумно звънене по телефоните. С всяко едно „Добре съм“, което чувах отсреща
паниката ми полека отминаваше. С всяко
едно позвъняване, с което приятели ми се обаждаха да разберат дали аз съм добре,
вече се чувствах по – спокойна. Това означаваше,
че и те не са пострадали.
В 4:30 дойде следващият силен трус от 4.5 по Рихтер. После плъзна слухът, че стената на яз.
Студена се е спукала. И тогава настана хаосът.
Хаос и паника, които не могат да се опишат. Ужас, за който е трудно да
се говори. Всички се качиха в колите и
тръгнаха на някъде. Ние също тръгнахме, но в обратна посока – към Студена. Баба
ми живее под язовирната стена. Надявахме се, ако слухът е верен, да успеем да стигнем навреме да я вземем,
преди да отидем някъде на безопасно място.
За щастие, всичко в Студена беше спокойно и стената си беше
на мястото си. Все пак взехме баба и я прибрахме в Перник. Перничани обаче все още не бяха разбрали, че
стената е цяла. На влизане в града попаднахме в истински хаос. Имах чувството,
че сме се вкарали в някакъв филм, защото това бяха сцени, които съм гледала само
по телевизията. Километрични опашки по бензиностанциите, коли навсякъде,
движещи се без никаква регулация. Светлини от патрулни коли и линейки
осветяваха улиците. През прозореца на
колата видях едно момиче, което стоеше до бензиностанцията, увито в одеяло от
главата до петите. Само за момент
погледите ни се срещнаха - никога няма
да забравя ужасът, който видях в очите й. Само мога да предполагам какво е
видяла тя в моите очи…
Цяла нощ прекарахме навън, а накрая се прибрахме вкъщи, само
за да оценим щетите и да поразчистим. През
целия следващ ден имаше слаби и не толкова слаби трусове. Но нещата вече се
бяха поуспокоили, когато към 20:00 часа отново разтресе силно. И предишната нощ
се повтори. Съседите ни се изнесоха и на нашата улица почти не остана никой. Направиха
си нещо като лагер на едно по – високо място. Приятели и познати си отидоха по
селата, където трусовете се усещат по – слабо или изобщо не се усещат. Ние, както и много други хора, „спахме“ в
колите. Готови за най – лошото. Ако изобщо можеш да бъдеш подготвен за това.
Днес съм на работа и с колегите ми се гледаме с блеснали очи
и празни погледи. Никой не е спал от понеделник. Ужасени и изтормозени. Чудим се
какво и как да работим. И всичко ни се струва безсмислено. Поздравяваме се с „как
си“ и се отговаря с „живи“.
Умишлено не споменавам имуществените щети. Какво значение има, че половината ми покрив
го няма и небето се вижда. Че заради проливния дъжд, цяла нощ сме сменяли
кофите и легените с вода, които сме сложили, за да не се наводни къщата. Или че
дворът ми е разрушен, заради падналите тухли. Или че имам счупени предмети. Наистина
… какво значение има това? Да, това земетресение не срина къщите до основи. Имаме
къде да се приберем довечера и това прави положението малко по – добро.
Щетите, които земетресението нанесе на психиката ни са много
по – големи. Покривът ще се пренареди,
но другото как ще се поправи? Как се забравя този ужас, как се преодолява?
Можем само да благодарим на Господ, че сме живи и здрави,
защото това е най – важното! И да се молим да не преживяваме това отново. Стига
ни за този живот.
Поздрави,
Един очевидец от епицентъра на земетресение от 5.8 по Рихтер
Няма коментари:
Публикуване на коментар