17.12.2009 г.

Коледата невъзможна


Началото на декември месец започнах с добро настроение. Коледно. Нали знаете - едно такова усещане, трепкане под лъжичката, че идва най – хубавото време в годината. Обичам Коледа. Обичам веселието и уюта на семейството и приятелите си. Не на последно място (даже е към първите) обичам подаръците. И като стана първи декември си помислих „yes, още малко остана”. И понеже беше рано все още за 25-ти, реших да си подхранвам коледното настроение с коледни филми. „Сам вкъщи” се подразбираше, прибавих и „Полярен експрес” и се почувствах почти коледно. Почти. Нещо все не се получаваше номера. Реших да слушам радио Атлантик – там цял месец звучат само коледни песни. Омръзнаха ми на 3-тия ден. Смених си и шаблона на блога – помислих, че като гледам непрекъснато веселия старец на монитора може пък да почувствам, че нещо се случва..
Вчера майка ми реши, че трябва да украсяваме елхата. Аз учудено гледам и мигам с очета: „Аааа не е ли малко рано?”. При което мама благосклонно реши да ми покаже календара и да ме открехне, че Коледа е след една седмица(!). До тука бях с надеждите за коледен дух. Върнах се в спомените си в миналия декември, и в по – миналия, и в по – по – миналия и като сравних със сега, направо се ужасих. По това време на годината хората трябва да са щастливи и да си пожелават „Весели празници”, да пазаруват подаръци за близките си и да се чувстват добре. По това време миналата година имахме голяма и хубава елха. Вчера като се разходих в центъра на София видях угрижени и бързащи за някъде хора без грам радост по лицата. Други пък гледаха отнесено витрините на магазините, но само толкова – без да си правят труда да влизат вътре. Сепнах се и се замислих дали и аз не съм от тези угрижени и бързащи хора. Винаги досега е било удоволствие да избирам подаръци за близките си и едно радостно очакване на реакциите им, когато ги видят. Сега подаръците са просто... задължение. Без капчица ентусиазъм. Миналата година се радвах на украсите на града и се забавлявах да гледам витрините на магазините коя от коя по – кичозни в опита си да са по – бляскави. Тази година не виждам никаква украса. Може и да я има, но аз не я виждам...
Просто мислите ми да далече от това. Те са при серията обири в страната, при блъснатото дете на пешеходната пътека, при „Крокодилите”. За капак на всичко Бойко реши предколедно и референдум да провежда?!? И сега вместо да разменяме подаръци, ще си разменяме злъчни забележки трябва ли, аджеба, да има или не трябва да има новини на турски. Предколедно ще се раздели народа на два противоположни полюса и ще се дърпаме като озлобени псета пазещи си територията (така де, езика). Много хуманно, няма що! Да ви е весела и щастлива Коледата народе мой.


Снимки: Интернет

14.12.2009 г.

Книга за джунглата (семеен портрет)

Имало едно време една далечна, дива страна. В нея имало един малък, див миньорски град. Накрая на този град имало една дива къща с още по - диви обитатели... Къщата често
се тресяла и заплашвала да се срине от бушуващите в нея (д)звЕрове. По ирония на съдбата,
те трябвало да живеят заедно. Но... стига приказки – представям ви моето семейство.
Започваме с най – отколешния представител на джунглата – папагалът. Той гОркия си няма име. Обръщаме се към него с Папагалка, Папагалчо, а най- честото ми обръщение към пернатото е „гадино такава”. Той дойде в нашето семейство по странен и подлежащ на разследване начин. В един хубав летен ден кацнал нашия човек (пардон папагал) на рамото на нищо неподозиращата ми съседка. Не знам каква магия е използвала въпросната съседка, за да го хване (имайки предвид, че злото по – скоро пръст ще ти откъсне, отколкото да ти даде да го пипнеш), но го хванала (!). Само месец преди тази случка, злощастно бях унищожила папагала на сестра ми и жената решила да ни зарадва като ни го подари (?!?). Това се случи преди... абе много време. И от тогава живее гадта в моята джунгла и не ще да мре и това си е (говорим си за естествена смърт). Папагалчо е с най- интересната история от родата.
Вторият присъединил се е Зара – кокер шпаньол. Дойде вкъщи приличаща на малка топка козина и с никакъв образ на куче. Днес с гордост мога да кажа, че вече е Голяма топка козина... и с никакъв образ на куче. Докато Зара тича по пътеката на двора (която е под наклон и тя идва от горе) и ушите, които са по – дълги от нея самата се размахват нагоре – надолу в такт с подскачанията й, се чудиш куче ли е това наистина или слончето Дъмбо.
Следващият пришълец е Джак (или Джаксън, Джакомо). Джак е най – мързеливия, дебел, егоистичен и самовлюбен котарак, който съм виждала. Поради тези му качества той е Кралят на джунглата. The king взима доста насериозно задълженията си да се разпорежда с обитателите, особено с тези от човешки вид. От полубожествената му кръв следва, че той не смята себе си за подобен на другите от вида си и по тази причина не му е присъщо мъркането и умилкването. Стига толкова за него, че току виж се възгордял още повече (ако има накъде).
Сестра му (или брат му както се оказа в последствие) навлезе в нещата непосредствено след него и носи странното име Ушка. Въпреки смяната на пола, името си остана женско, но той (аааа тя, де) изглежда няма нищо против. Ушка не е толкова представителен екземпляр като неговия big brother, но за сметка на това притежава чисто човешки (така де, котешки) мисли и чувства, напълно непознати за Джак. Мърка и обича да се гали и това е достатъчна причина да е по – харесваният от двамата (поне за моя милост, другите отдават почитта си на Краля).
Има ли нужда да казвам, че двамата могат да ядат непрекъснато 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. И да искат още?! Е... простено им е, нали са кралски особи.
Последният и най – нов член на стадото е голдън ретривърът Джинджър (или Джиджи). С нея още се опознаваме, не се е приспособила към останалите гадинки. Все още се чуди дали да си играе с Папгалчо или да го щракне с челюстите. Зара не я ще и на метър от себе си. Джак, разбира се я гледа от високо (буквално) – под нивото му е просто. Иии единствено Ушка проявява смелост и разбиране към новия съотборник. Така е – голямо семейство, различни разбирания и идеали. Добре, че ни е голяма джунглата да може да побере всички. :)

6.12.2009 г.


Такаа, понеже, разбираш ли, значи се оказа, че въпреки мнението ми, че посещаемостта на блога е 0,0001 % оказа се, че доста приятели наминават от време на време. И по тоя повод получавам вече и доста запитвания от сорта на "Абе ти няма ли най - накрая да напишеш нещо ново???". Е, какво да кажа - хвана ме срам... Та, идеята ми беше да обясня защо не публикувам нищичко.
Хораа събудете се, познавате ме - аз съм непостоянна и нередовна (да, нередовна в смисъл, че върша нещо рядко и нередовна като не съм наред с главата). И двата случая са кофти. И това като повечето неща, с които се захвана бързо ми омръзна. Сега докато си съчинявам тия словесни излияния в момент на прозрение и полузаспало състояние (2:00 AM) си мисля "ако не го запиша някъде сега, изобщо няма да го напиша". Това е другата причина - мързи си ме. Онзи ден ходих на откриването на Коледария. Определено имах какво да кажа за този "фестивал" и повярвайте критиката определено не беше конструктивна (по - скоро смазваща). Обаче само 30 мин. след голямото ми вдъхновение вече не ми се пишеше - реших, че няма смисъл. Пък то се оказа, че имало... :)

P.S. Хриси, защо по *** не мога да коментирам в блога ти???

26.06.2009 г.

Отиде си още един "Крал"

Днес светът осъмна с тъжна новинапочина Майкъл Джексън. Джако беше доста противоречива личност и новината за смъртта му предизвика различна реакция у хората, на които съобщих. Едни се изненадаха, други се пошегуваха, трети отминаха с безразличие. Аз обаче бях потресена.

Да, той изпробва върху себе си способностите на пластичната хирургия, като резултатът от това бе трагичен. Да, той се опита да влезе в „света на белите”, той – чернокожият. Да, той беше съден за злоупотреба с малолетен. Да, в последните години той приличаше повече на развалина, отколкото на човек. Да, той беше всичко това. Но той беше и много повече.

Той се казва Майкъл Джоузеф Джаксън (Michael Joseph Jackson) 29 август 1958г - 25 юни 2009 г. и е роден в Гери, Индиана, САЩ. Той е седмото от деветте деца на фамилията. Освен него, в семейството му има още три момичета и пет момчета. През 1965 Майкъл и братята му Джаки, Тито и Джърмейн сформират групата "The Jackson 5", a по-късно "The Jacksons". През август 1969 подписват първия си договор и записват песента "I want you back". Успехът е зашеметяващ. През 1971 албумите им са най-купувани в Щатите. От 1971 до 1976 издават не по-малко от 11 албума. През 1979 "The Jacksons" бият всички рекорди с албума си "Triumph". През 1984 издават супер-албума "Victory". На 7 години Майкъл става солист на "Jackson 5". На 11 вече е звезда, а на 20 пее първото си соло.

През 1978 той играе с Даяна Рос във филма "The wizz". Следващата година излиза и първият му соло албум "Off the wall" (16 милиона продадени копия). Майкъл печели награда Грами в категорията "най-добър R&B изпълнител". През декември 1982 излиза албумът "Thriller". Той съдържа хитове като Billie Jean, Beat it, The girl is mine (дует с Пол Маккартни). Това е най-продаваният албум за всички времена с реализирани 100 милиона копия.. Той позволява на Майкъл да спечели 8 награди Грами. В края на 1987 Майкъл издава “Bad” с Bad, Liberian girl, Leave me alone, I just can’t stop loving you, Man in the mirror, Smooth criminal, The way you make me feel, Speed demon, Dirty Diana, Another part of me. Същата година организира световно турне “Bad”. През 1988 издава биографичната си книга “Moonwalk”("Лунна стъпка").

На 24 февруари 1993 Майкъл получава на 35-тата церемония на Grammy Awards наградата “Жива легенда” пред 1.2 милиарда зрители! През 1992 той създава фондацията Heal the world, която помага на децата от цял свят. (Оказва се, че не чак такова чудовище, нали?)

През юни 2005 г. певецът беше признат за напълно невинен по обвинения за злоупотреба с малолетен. След процеса, през септември заминава за Бахрейн (южната част на Персийския залив), където остава до края на 2005 година. В началото на 2006 заминава за Италия.

Въпреки че в последните години от живота си, Джако се отдалечи от семейството и приятелите си, песните му продължаваха да радват феновете му. Всички знаем, че никой не може да направи такъв концерт, такова шоу като Джако. Аз лично съжалявам, че той не можа да изпълни последния си проект, а именно концертът в Лондон, който се планираше да бъде нещо невиждано досега. Добър или лош, хубав или грозен, Джако остави своята следа след себе си. След него поп музиката никога няма да бъде същата.

Джако почина снощи на 25 срещу 26 юни към 1 часа полунощ българско време. 50-годишният крал на попа е откаран до медицинския център UCLA, след като човек от персонала в дома му подал сигнал за спешен случай. Според източници певецът не е дишал още в апартамента си, а в болницата не са могли да го върнат към живот.

Причина за смъртта на „Краля на попа“ е сърдечен удар.


Информация: Уикипедия
Снимки: Интернет

2.06.2009 г.

Моите седем не- смъртни гряха


Такааа, задължението си е задължение, а пък и аз изпълнявам заповеди... Хриси заповяда, а аз съм праведно чедо. Та, по тоя повод ето ги и моите седем не – смъртни гряха. А пък може и да са смъртни, знае ли човек...

Започвам от най – тежкия според мен, т.е. най – голямата ми слабост.

  1. Наивна съм! – Осъзнавам го прекрасно, но това не ми пречи да вярвам като последен глупак на дрънканиците на някой. Докато се усетя, пиши го бегало вече. Лошо, лошо – тежък грях е това за мене.
  2. (Тука Ники да не чете!) Преди да умра замислям да оставя писмо, в което да задължа близките ми да ме кремират, вместо погребат. Това май не е много християнско и съм почти убедена, че на Господ няма да Му се ще да ми отвори вратите на Рая за такава постъпка (ама аз така или иначе съм се засилила в обратна посока, тъй че...). От тук следват по – леките:
  3. Висока съм и изпитвам почти греховно удоволствие да гледам хората от високо, дори да е по чисто физически причини (Хриси, нищо лично, мила).
  4. Много обичам ароматните свещи, масла, кремове, спрейове, лосиони и т.н. Направо ме е срам като се сетя колко пари пръскам за подобни глупости.
  5. Много обичам да чета, и ако приятелят ми дойде и ми каже “Мила, аз и ти двамата... сещаш се”, а пък книгата ми е интересна, най – вероятно ще му кажа да си гледа работата...
  6. Винаги закъснявам за срещи! С това се извинявам на всички, които съм накарала да чакат. Съжалявам, повредата е в моя телевизор.
  7. Ииии накрая, но не на последно място (даже май трябваше да го сложа на първо) - никога не знам какво точно искам. Повярвайте доста е объркващо, но ... както казва един приятел, поне не ми е скучно със самата себе си.

Е, това е! Има още много, ама когато друг ме задължи да се грехоизповядам ( да се надяваме, че няма да е скоро). Е, Хриси, изповеднико мой остана ли доволна?




снимка - Интернет

29.05.2009 г.

Да минеш през Ада, за да влезеш в Рая

От онези дни гледах по телевизията някакъв документален филм. Стваше въпрос за една жена – мисля, че се казваше Хелън- която била блъсната от автобус, когато била на 14-15г. ( не го пиша във връзка с ужасния инцидент от вчера!) В последствие останала с недъг в инвалидна количка. Това явно обаче не й попречило да се пропие, да прави секс и да забременее (изпуснах първата част на филма и не знам какъв точно беше недъга). На 19г ражда второто си дете. Дълбоко потънала в алкохолизираната бездна се мести далече от родния й град, в който е станала катастрофата. В един момент обаче се осъзнава и заради децата си спира да пие и започва лечение. Също така завършва магистратура, специалност “Социална дейност” и започва работа като социален работник.

В същото време на екрана дават друга жена –Катрин. Синът й е блъснат от камион и изпада в кома. В последствие се събужда, но е с увреждания по тялото. И точно когато Катрин изпада в отчаяние, че синът й никога няма да може да ходи отново, се появява Хелън. Оказва се, че двете се познават – от един град са. Дори нещо повече – Катрин е била в автобуса, който е блъснал Хелън и е я приковал към инвалидната количка.

Ето на това му се вика съвпадение! С помоща на Хелън, синът на Катрин се оправя и вече може да ходи.

Много странно нещо – може би, бих забравила дори, че съм гледала документалния филм, но някак си тази история ме потресе. Каква ирония е да помогнеш на някой, свързан по някакъв начин с инцидента оставил те инвалид за цял живот.

Възхищавам се на тази жена Хелън. Да влзезеш в Ада, да намериш силата и волята да се измъкнеш от там и при това неозлобена. Уау!!! Да започнеш отначало заради себе си и децата си и вместо да се оплакваш от несгодите на живота, да помагаш на други в тежко положение. Да, това е достойно за уважение! Тази жена може да послужи за пример на много хора. И заради хора като нея, трябва да вярваме, че надежда винаги има, каквито и изненади да ни поднася живота.