17.12.2009 г.

Коледата невъзможна


Началото на декември месец започнах с добро настроение. Коледно. Нали знаете - едно такова усещане, трепкане под лъжичката, че идва най – хубавото време в годината. Обичам Коледа. Обичам веселието и уюта на семейството и приятелите си. Не на последно място (даже е към първите) обичам подаръците. И като стана първи декември си помислих „yes, още малко остана”. И понеже беше рано все още за 25-ти, реших да си подхранвам коледното настроение с коледни филми. „Сам вкъщи” се подразбираше, прибавих и „Полярен експрес” и се почувствах почти коледно. Почти. Нещо все не се получаваше номера. Реших да слушам радио Атлантик – там цял месец звучат само коледни песни. Омръзнаха ми на 3-тия ден. Смених си и шаблона на блога – помислих, че като гледам непрекъснато веселия старец на монитора може пък да почувствам, че нещо се случва..
Вчера майка ми реши, че трябва да украсяваме елхата. Аз учудено гледам и мигам с очета: „Аааа не е ли малко рано?”. При което мама благосклонно реши да ми покаже календара и да ме открехне, че Коледа е след една седмица(!). До тука бях с надеждите за коледен дух. Върнах се в спомените си в миналия декември, и в по – миналия, и в по – по – миналия и като сравних със сега, направо се ужасих. По това време на годината хората трябва да са щастливи и да си пожелават „Весели празници”, да пазаруват подаръци за близките си и да се чувстват добре. По това време миналата година имахме голяма и хубава елха. Вчера като се разходих в центъра на София видях угрижени и бързащи за някъде хора без грам радост по лицата. Други пък гледаха отнесено витрините на магазините, но само толкова – без да си правят труда да влизат вътре. Сепнах се и се замислих дали и аз не съм от тези угрижени и бързащи хора. Винаги досега е било удоволствие да избирам подаръци за близките си и едно радостно очакване на реакциите им, когато ги видят. Сега подаръците са просто... задължение. Без капчица ентусиазъм. Миналата година се радвах на украсите на града и се забавлявах да гледам витрините на магазините коя от коя по – кичозни в опита си да са по – бляскави. Тази година не виждам никаква украса. Може и да я има, но аз не я виждам...
Просто мислите ми да далече от това. Те са при серията обири в страната, при блъснатото дете на пешеходната пътека, при „Крокодилите”. За капак на всичко Бойко реши предколедно и референдум да провежда?!? И сега вместо да разменяме подаръци, ще си разменяме злъчни забележки трябва ли, аджеба, да има или не трябва да има новини на турски. Предколедно ще се раздели народа на два противоположни полюса и ще се дърпаме като озлобени псета пазещи си територията (така де, езика). Много хуманно, няма що! Да ви е весела и щастлива Коледата народе мой.


Снимки: Интернет

14.12.2009 г.

Книга за джунглата (семеен портрет)

Имало едно време една далечна, дива страна. В нея имало един малък, див миньорски град. Накрая на този град имало една дива къща с още по - диви обитатели... Къщата често
се тресяла и заплашвала да се срине от бушуващите в нея (д)звЕрове. По ирония на съдбата,
те трябвало да живеят заедно. Но... стига приказки – представям ви моето семейство.
Започваме с най – отколешния представител на джунглата – папагалът. Той гОркия си няма име. Обръщаме се към него с Папагалка, Папагалчо, а най- честото ми обръщение към пернатото е „гадино такава”. Той дойде в нашето семейство по странен и подлежащ на разследване начин. В един хубав летен ден кацнал нашия човек (пардон папагал) на рамото на нищо неподозиращата ми съседка. Не знам каква магия е използвала въпросната съседка, за да го хване (имайки предвид, че злото по – скоро пръст ще ти откъсне, отколкото да ти даде да го пипнеш), но го хванала (!). Само месец преди тази случка, злощастно бях унищожила папагала на сестра ми и жената решила да ни зарадва като ни го подари (?!?). Това се случи преди... абе много време. И от тогава живее гадта в моята джунгла и не ще да мре и това си е (говорим си за естествена смърт). Папагалчо е с най- интересната история от родата.
Вторият присъединил се е Зара – кокер шпаньол. Дойде вкъщи приличаща на малка топка козина и с никакъв образ на куче. Днес с гордост мога да кажа, че вече е Голяма топка козина... и с никакъв образ на куче. Докато Зара тича по пътеката на двора (която е под наклон и тя идва от горе) и ушите, които са по – дълги от нея самата се размахват нагоре – надолу в такт с подскачанията й, се чудиш куче ли е това наистина или слончето Дъмбо.
Следващият пришълец е Джак (или Джаксън, Джакомо). Джак е най – мързеливия, дебел, егоистичен и самовлюбен котарак, който съм виждала. Поради тези му качества той е Кралят на джунглата. The king взима доста насериозно задълженията си да се разпорежда с обитателите, особено с тези от човешки вид. От полубожествената му кръв следва, че той не смята себе си за подобен на другите от вида си и по тази причина не му е присъщо мъркането и умилкването. Стига толкова за него, че току виж се възгордял още повече (ако има накъде).
Сестра му (или брат му както се оказа в последствие) навлезе в нещата непосредствено след него и носи странното име Ушка. Въпреки смяната на пола, името си остана женско, но той (аааа тя, де) изглежда няма нищо против. Ушка не е толкова представителен екземпляр като неговия big brother, но за сметка на това притежава чисто човешки (така де, котешки) мисли и чувства, напълно непознати за Джак. Мърка и обича да се гали и това е достатъчна причина да е по – харесваният от двамата (поне за моя милост, другите отдават почитта си на Краля).
Има ли нужда да казвам, че двамата могат да ядат непрекъснато 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. И да искат още?! Е... простено им е, нали са кралски особи.
Последният и най – нов член на стадото е голдън ретривърът Джинджър (или Джиджи). С нея още се опознаваме, не се е приспособила към останалите гадинки. Все още се чуди дали да си играе с Папгалчо или да го щракне с челюстите. Зара не я ще и на метър от себе си. Джак, разбира се я гледа от високо (буквално) – под нивото му е просто. Иии единствено Ушка проявява смелост и разбиране към новия съотборник. Така е – голямо семейство, различни разбирания и идеали. Добре, че ни е голяма джунглата да може да побере всички. :)

6.12.2009 г.


Такаа, понеже, разбираш ли, значи се оказа, че въпреки мнението ми, че посещаемостта на блога е 0,0001 % оказа се, че доста приятели наминават от време на време. И по тоя повод получавам вече и доста запитвания от сорта на "Абе ти няма ли най - накрая да напишеш нещо ново???". Е, какво да кажа - хвана ме срам... Та, идеята ми беше да обясня защо не публикувам нищичко.
Хораа събудете се, познавате ме - аз съм непостоянна и нередовна (да, нередовна в смисъл, че върша нещо рядко и нередовна като не съм наред с главата). И двата случая са кофти. И това като повечето неща, с които се захвана бързо ми омръзна. Сега докато си съчинявам тия словесни излияния в момент на прозрение и полузаспало състояние (2:00 AM) си мисля "ако не го запиша някъде сега, изобщо няма да го напиша". Това е другата причина - мързи си ме. Онзи ден ходих на откриването на Коледария. Определено имах какво да кажа за този "фестивал" и повярвайте критиката определено не беше конструктивна (по - скоро смазваща). Обаче само 30 мин. след голямото ми вдъхновение вече не ми се пишеше - реших, че няма смисъл. Пък то се оказа, че имало... :)

P.S. Хриси, защо по *** не мога да коментирам в блога ти???