18.12.2011 г.

Равносметка

Всяка година щом стане декември месец и веднага ме наляга онова тягостно чувсто, че е изминала още една година от живота ми. С това чувство идва и въпросът – добре ли я изживях? Смях ли се повече, от колкото плаках, казвах ли достатъчно често „обичам те” на любимите ми хора, успях ли да извлека най – доброто от всяка ситуация, повече хубави моменти ли имах или повече лоши. И съответно започва равносметката. Аз обещания не си давам, зная че няма смисъл, защото просто не ги изпълнявам. Пък и ми се струва абсурдно да си обещаеш нещо в срок за цяла една година, при все че не знаеш какво ще ти се случи утре. Няма как първо да не сравня 2011-та с 2010-та. 2010-та година беше много емоционална за мен, случиха ми се много неща, които ще помня още дълго време. Хубави и лоши. Мисля, че се радвах максимално на хубавите и си извадих поуки от лошите. В 2011-та нямаше такива огромни амплитуди от емоции, но и нея ще запомня.

С какво - с многото нерви и притеснения ( за мен няма личен и професионален план, всичко е лично). Работих много върху личността си, открих, че съм способна на голямо търпение, разбрах, че когато човек наистина и с цялото си сърце иска нещо, няма преграда, която да не може да се преодолее. Научих, че трябва да има доверие между хората, защото то е един от основните стълбове, върху които се градят истината, топлината и обичта.

Помня, че много плаках през тази година. И за каквото трябваше, и за каквото не трябваше. За човек, който по принцип плаче един път на високосна, все още съм в пълно недоумение защо се случи така. Може би, защото често се отчайвах. Често си казвах, че не мога повече, хвърлях, блъсках и чупех. Добре де, не съм счупила нищо. :) Но на моменти бях на ръба да се откажа.
Скъсаха ме по „Балкани”. Ако не знаете, колко важен е изпита по „Балкани”, значи изобщо не ме познавате и по – добре не си губете времето да четете нататък. На поправката обаче изкарах 5-ца! Да си вземеш „Балкани” с 5-ца, та дори и на поправка си е голямо нещо. Чувствам се една идея по- умна от преди.. :) Още едно хубаво нещо – миналия месец се дипломирах. Еуфория голяма, но после следва въпросът – а сега накъде? През доста бури преминах, но хубавото е, че след всяка изгряваше слънчице, дори и за малко. Осъзнах, че колкото и да ни се иска, никой не може напълно да контролира живота си. Винаги има изненади – приятни и неприятни, но трябва да се научим да извличаме полза и от двете. Научих още нещо – всеки човек заслужава една усмивка, заслужава да му се даде шанс. Дали ще получи втора усмивка вече зависи само от него.

Ако трябва да обобщя, ще кажа само, че в 2011-та основно беше напрежението. Отказах се от някои неща, но получих нови. От време на време ми се искаше да се откажа и новите. Но не го направих. Да, 2011-та не беше от най – силните ми и щастливи години. Но се надявам до другата година декември да съм се поучила от лошото и да помня само хубавото. Сега, когато влизаме в 2012-та няма да лъжа, че не ме е страх. Но, човек изпитва страх, когато има какво да губи. А щом има какво да губя, значи в живота ми има достатъчно причини, за да продължавам да се боря. И да се усмихвам.

9.11.2011 г.

За обвиненията и оправданията

Когато преди четири години дойдох да уча във Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет, нямах представа в какво се забърквам. Да попадна в тази академична среда беше като отрезвителен шамар, който ме накара да се събудя и да осъзная, че това наистина се случва. В другите факултети се решават задачи, развиват се формули или философски се мисли над някакъв проблем. В този факултет основни елементи са мисълта, езикът, словото и начинът, по който ги използваш. Трябва да се научиш да чуваш истината, казана директно в очите и то чрез ирония или сарказъм. Ако съдбата не ти е дарила остър и бърз ум, за да можеш да отвръщаш по подобен начин, шансовете пред теб не са много. Когато те хвърлят в дълбокото, имаш два варианта – или бързо се научаваш да плуваш, или се давиш. И през цялото време си със съзнанието, че никой няма да съжали за теб за това, че си отпаднал от играта – рибите в морето са много.

В една от лекциите по „История на българската журналистика” проф. Панайотов каза, че сме избрали да учим в една от най – лошите специалности, защото журналистите учат много, но не излизат специалисти по нищо. Това изречение ме е съпътствало през цялото ми следване. Днес, четири години по – късно все още го помня. Миналата година един доцент от Геолого-географския факултет ме обвини, че съм си загубила времето във ФЖМК и че нямам нищо, освен една богата обща култура, която даже не е толкова богата, колкото тази на географите. Само преди дни, нещо подобно каза и преподавател от Стопанския факултет.

На всички професори, доценти, доктори, гл. асистенти, както и на всички останали, които смятат, че във Факултета по журналистика броим пилците в небето, ще кажа само едно – грешите!
Ако някой се чуди какво учат бъдещите журналисти, ще ви споделя: освен специализираните дисциплини, в които изучаваме произхода, историята, същността и структурата на медиите, имаме предмети в сферата на политологията, икономиката, психологията, социологията, историята, международните отношения, литературата, информационните технологии и др.

Да, не сме се специализирали в молекулярната биология, не сме задълбали в социологията, а международните отношения винаги са били малко неясни. Но ни научиха на нещо много важно – да мислим. Да мислим самостоятелно, за да не се влияем от общественото мнение, което често е в заблуда. Да мислим критично, защото журналистът трябва да вижда нещата в дълбочина. Да можем да „четем между редовете”, за да не бъдем излъгани. Силата на журналиста е ума му, а словото е неговото оръжие. Да знаем от всичко по малко, за да имаме обща представа за парчетата от пъзела на сложния свят, в който живеем.

Става ми смешно, когато някой се опитва да ме манипулира. Има си клише и за това: „на краставичар краставици да продаваш”. Да, учат ни и на това. Изградили сме си нещо като минирадар в главата, който засича фалша. Няма как да е иначе, нали разбирате – нужно ни е за професията, която сме си избрали. Защото именно благодарение на същите тези журналисти, за които казвате, че не знаят нищо, Вие научавате какво се случва по света и у нас.

Днес (09.11.2011) прочетох един пост на колега от ФЖМК във Фейсбук – „Хилядите дипломи не откриват работни места. Откриват ги хората, личностите зад тях, с идеите си.” Скъпи академици и колеги от други факултети и университети, бъдете тясно специализирани в каквото си щете. Факултета по журналистика и масови комуникации създава личности. Звучи пресилено, но е истина.