17.01.2010 г.

След като дълго изтиквах учебниците и лекциите по журналистика в дъното на стаята, реших, че е крайно време отново да ги прегледам и подредя. На някой може да му се стори глупаво занимание, но определено е полезно. Докато разглеждах дебелите тухли и ги премятах една по една видях две не много големи, изцяло бели книги. Без шарении по тях, без „грабващи” корици. Единственото, което пишеше на белия фон беше „История на радиото в България от Веселин Димитров” – първи и втори том. Между тях – пъхната една брошурка. Стана ми тъжно. Повечето от вас предполагам не знаят кой е този човек и не са чували за него, но сред хората от бранша той наистина беше голямо име. Почина преди няколко месеца и може би е твърде късно да пиша подобно нещо, но сега ми е дошло – сега го пиша. Голям академик, наистина, професор, чийто земен път премина под звездата на радиото. Няма да говоря повече какъв е бил, защото не искам да лицемернича – все пак той ми преподаваше само един семестър и познанството ни не беше дълбоко. Но той беше от тези хора, които оставят следа след себе си независимо дали сте приятели от деца или току що сте се срещнали. Когато приключи курса на нашата група при него, той подари на всеки от нас по една брошурка, в която имаше стихотворения на негов любим поет – Христо Фотев. Ето и любимото му произведение от Христо Фотев, произведение, което винаги щом чуя ще свързвам с проф. Димитров. И стига толкова.

Колко си хубава!
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

8.01.2010 г.

Ние ви чуваме


Напоследък все по – често в обществото се дискутират проблемите на хора в неравностойно положение. Тук изключвам асоциации като “Българската Коледа” или други апели за помощ. Имам предвид най – вече хората с увреждане, които са приковани в инвалидни колички, и за които няма рампи по сградите. Също и възрастните хора, на които вдигат билетите за градски транспорт. Майките, на които намаляват детските и многото други истории, които гледаме всяка вечер по новините. Да, проблемите наистина са много и дали се прави нещо за разрешаването им, или това е поредната тема за разискване и дискутиране от страна на медиите, си е вече друг въпрос. Но тук има нещо много важно – че се ГОВОРИ за проблемите. Аз си мисля, че да се изправиш пред проблема е първата крачка за преодоляването му. Обаче – да, винаги има едно обаче – има много други неща, за които не се говори, просто защото така е по – удобно. Има друга част от нашето общество, която остава изолирана и неприета от останалите. Защото така е по – удобно. Това са глухите. Те не ни чуват и ние не ги чуваме, но това не означава, че те не съществуват. Че те не ни виждат и не участват в това така наречено общество. Или може би не ги забелязваме, защото само те все още не са излезли на протест... Смешно е, но ето ти теория. А определено има за какво да протестират. Кой може да каже какво е предприето, за да се почувстват тези хора като част от цялото. Аз мисля, че нищо не е направено, дори напротив. Махнаха прозорчето с човечеца, който обясняваше със жестове какви са новините от деня. Дискриминират ги по начин, който в една нормална държава би бил недопустим – чрез работното място. Никой не наема човек със слухово увреждане, колкото и интелигентен да е този човек. По – удобно е. Кой от “нормалните” знае езика на жестовете. Само тези, които имат близък глухоням. Другите го смятат за излишно.
Има една приказка “Далече от очите, далече от сърцето”. Да добавим ли и далече от слуха, далече от ума?
В много общински сгради все още няма рампи за инвалидни колички, но вчера видях такава в едно училище в Перник. Рампа имаше не само на входната врата, но и по стълбите за останалите етажи на училището.
Когато се говори за нещо, малко или много то става част от живота ни и ние не можем вече да го игнорираме. Тук, най – накрая стигнах и до повода за написването на този текст. Вече има място в интернет (засега там, да се надяваме скоро и не само), където се дискутират проблемите на тези хора. В www.repporter.com няколко ентусиазирани млади хора са решили да дадат това, от което обществото има нужда – информация. В twitter и facebook има групи – “Ние ви чуваме” не е просто поредната безсмислена страница, в която не се поства нищо ново със седмици или се дрънкат празни приказки. В “Ние ви чуваме” се разработват интервюта и статии, занимаващи се активно с проблемите на тази част от обществото. Защото да не се говори за тях не означава, че те не съществуват. Ако преобразуваме един известен цитат, той ще звучи така: “Информацията, Санчо, ще спаси света”. Знанието. Нека се присъединим, нека се информираме за случващото се, нека не игнорираме проблема. Нека не ни бъде удобно, а съвестно. Тези хора не са различни, те са като всеки един от нас. Нека им помогнем да живеят в общество, в което да си глух не означава да си дискриминиран. Не означава да си различен.