19.11.2012 г.

Очите ми с цвят на горски мъх

Очите ми с цвят на горски мъх…
Виждаш ли себе си в тях?
Събрали са тайните на Земята.
И цялата гама на дъгата.
Не тази дъга. А онази, 
на чувствата.
Гледат те в друга посока.
От север расте горския мъх.
 Обвити мигли със скреж..
Кажи ми, видя ли очите ми?
И в тях огледало от лед.

31.10.2012 г.

И ето, че ушите започват да бучат, сърцето бие малко по – силно, дланите се потят, а ръцете леко треперят. Усмивката разтяга устните, а очите трескаво блестят, усеща се едно нетърпение, което обхваща цялото тяло, душата и сърцето… 
Защото, 
който веднъж е познал Любовта към морето знае… Знае, че окото никога не се насища с блестящите цветове, ухото не свиква с шума на разбиващата се вълна, на освободеното от гравитацията тяло не му омръзва да се гмурка,а по устните да се усеща солта. Знае, че започне ли веднъж сърцето ти да бие в един ритъм с морето, това си остава така до края.


12.10.2012 г.


      Хубавата книга е като меко одеяло. Обгръща те топло отвсякъде, кара те да се отпуснеш и потопиш в него. Усмихваш се и затваряш очи. И тогава усещаш през прозореца да нахлува свеж въздух, примесен с аромата на горещ шоколад. А две топли ръце те прегръщат и придърпват одеялото по – плътно към теб. Усмихваш се отново и отваряш очи. Виждаш през прозореца есенно - синьото небе и слънцето, което се провира през златните листа на дърветата.  И тогава разбираш, че хубавата книга всъщност не те отнася в друг свят. Напротив – показва ти как да се радваш на своя.

23.05.2012 г.

Как се преживява 5.8 по Рихтер - писмо от очевидец


Здравейте,

Пише ви един очевидец от епицентъра на земетресение с магнитут  5.8 по Рихтер. Поводът да ви пиша не е, за да информирам любопитното и любознателно общество какво се случи.  Пиша този текст главно заради себе си. Искрено и наивно вярвам, че като още един път си спомня и разкажа за това, ужасът най – сетне ще изчезне. Пиша го и заради приятелите ми, които ми се обадиха и на които аз се обаждах, за да разберем дали сме живи и здрави.  Заради Вас го пиша, приятели, заради хората, които само с едно „Добре съм“ в телефонната слушалка успяха да запазят разсъдъка ми. Благодаря ви.

Всъщност не знам къде е епицентърът на земетресението. Отначало казаха между Перник и Рударци, после между Перник и Радомир, вчера чух по Нова тв, че било на 400м от с. Мещица.  Казаха, че било хоризонтално. Е, ние го усетихме вертикално. Какво още усетихме ли?

В 3 часа сутринта на 22 май се събудих и осъзнах, че пищя. Разбрах го едва, когато с периферното зрение видях, че сестра ми скочи от нейното легло и дойде при мен. В същия момент забелязах как предметите от етажерките ми падат на пода и усетих, че всичко се движи. След това родителите ни влетяха в стаята да ни прегръщат и успокояват.  Земетресението спря и ние уплашено започнахме да се оглеждаме наоколо.  После започна да тресе  отново и изтичахме навън. На улицата се бяха събрали всички съседи – по нощници и боси – така както бяхме и ние.  Всички гледаха ужасено и се питаха един друг „Добре ли сте,  добре ли сте?“
В първоначалния ужас се сещаш за най – близките ти хора и невероятния страх, че ти си се отървал, но те може да са ранени или по – лошо. И се започна едно безумно звънене по телефоните.  С всяко едно „Добре съм“, което чувах отсреща паниката ми полека отминаваше.  С всяко едно позвъняване, с което приятели ми се обаждаха да разберат дали аз съм добре, вече се чувствах по – спокойна.  Това означаваше, че и те не са пострадали.

В 4:30 дойде следващият силен трус от 4.5 по Рихтер.  После плъзна слухът, че стената на яз. Студена се е спукала. И тогава настана хаосът.  Хаос и паника, които не могат да се опишат. Ужас, за който е трудно да се говори.  Всички се качиха в колите и тръгнаха на някъде. Ние също тръгнахме, но в обратна посока – към Студена. Баба ми живее под язовирната стена. Надявахме се, ако слухът е верен,  да успеем да стигнем навреме да я вземем, преди да отидем някъде на безопасно място.
За щастие, всичко в Студена беше спокойно и стената си беше на мястото си. Все пак взехме баба и я прибрахме в Перник.  Перничани обаче все още не бяха разбрали, че стената е цяла. На влизане в града попаднахме в истински хаос. Имах чувството, че сме се вкарали в някакъв филм, защото това бяха сцени, които съм гледала само по телевизията. Километрични опашки по бензиностанциите, коли навсякъде, движещи се без никаква регулация. Светлини от патрулни коли и линейки осветяваха улиците.  През прозореца на колата видях едно момиче, което стоеше до бензиностанцията, увито в одеяло от главата до петите.  Само за момент погледите ни се срещнаха -  никога няма да забравя ужасът, който видях в очите й. Само мога да предполагам какво е видяла тя в моите очи…
Цяла нощ прекарахме навън, а накрая се прибрахме вкъщи, само за да оценим щетите и да поразчистим.  През целия следващ ден имаше слаби и не толкова слаби трусове. Но нещата вече се бяха поуспокоили, когато към 20:00 часа отново разтресе силно. И предишната нощ се повтори. Съседите ни се изнесоха и на нашата улица почти не остана никой. Направиха си нещо като лагер на едно по – високо място. Приятели и познати си отидоха по селата, където трусовете се усещат по – слабо или изобщо не се усещат.  Ние, както и много други хора, „спахме“ в колите. Готови за най – лошото. Ако изобщо можеш да бъдеш подготвен за това.

Днес съм на работа и с колегите ми се гледаме с блеснали очи и празни погледи. Никой не е спал от понеделник. Ужасени и изтормозени. Чудим се какво и как да работим. И всичко ни се струва безсмислено. Поздравяваме се с „как си“ и се отговаря с „живи“.

Умишлено не споменавам имуществените щети.  Какво значение има, че половината ми покрив го няма и небето се вижда. Че заради проливния дъжд, цяла нощ сме сменяли кофите и легените с вода, които сме сложили, за да не се наводни къщата. Или че дворът ми е разрушен, заради падналите тухли. Или че имам счупени предмети. Наистина … какво значение има това? Да, това земетресение не срина къщите до основи. Имаме къде да се приберем довечера и това прави положението малко по – добро. 

Щетите, които земетресението нанесе на психиката ни са много по – големи.  Покривът ще се пренареди, но другото как ще се поправи? Как се забравя този ужас, как се преодолява?
Можем само да благодарим на Господ, че сме живи и здрави, защото това е най – важното! И да се молим да не преживяваме това отново. Стига ни за този живот.

Поздрави,
Един очевидец от епицентъра на земетресение от 5.8 по Рихтер

16.03.2012 г.



Landscape Vision – различната визия

Темата за липсата на реализация в България вълнува всички млади хора, които след завършване на висшето си образование неизменно си задават въпроса „А, сега накъде?“. Излизането на квалифицираните кадри извън пределите на родината ни, интересува също така и десетките фирми и предприятия, които чувстват недостиг на специалисти, които да работят за тях. Специалисти има, но все още не е установена реална и функционираща връзка между бизнеса и образованието. Затова се получава тази „дупка“ между две взаимосвързани звена.

Именно такава връзка се опитват да създадат група студенти от Лесотехническия университет. Тяхното желание е да вложат знанията и талантът си в развитието на бизнеса в България, вместо да търсят изход навън. С тази цел, те създават Landscape Vision към „Сдружение за генериране на идеи 1989 плюс”. Идеята на проекта е родните фирми да забележат и обърнат внимание на младите, талантливи и образовани хора и по този начин да се създадат нови възможности за тяхната реализация. Цел е създаване на интерес към професията „ландшафтен архитект“ – що е то ландшафтна архитектура и има ли то почва у нас.
За осъществяването на тази идея са предвидени редица дейности и прояви. Организира се конкурс, в който да могат да се включат студенти и ученици, които изучават ландшафтна архитектура и дизайн, имат познания в областта и проектантски умения. Печелившите участници ще имат възможност за стаж в проектантска фирма. Също така са планирани серия от беседи, на които ще бъдат поканени професионалисти и преподаватели, които да споделят опит и идеи пред студентите.
За да бъдат улеснени тези дейности, ще се създаде сайт, в който всеки може да създава връзки или да публикува информация, свързана с откриващи се работни позиции, реклама на новосъздадени фирми, размяна на координати, както на студенти, така и на фирми, обсъждане на новости в професионалната сфера и др.

Желанието на организаторите е да „събудят“ обществото и да привлекат вниманието на бизнеса, казвайки им по един интелигентен начин „хей, ние сме тук – млади сме, образовани, талантливи и искаме да вложим всичко това във Вашата фирма.“
Landscape Vision е на път да докаже, че противно да общоприетото мнение младостта не е порок в професионалната реализация. Дори напротив – предимство е, защото в младостта са новаторските идеи, нестандартното мислене, упоритостта и желанието за изява.

За контакти:
LandscapeVision2011@gmail.com
mariastefanova89@gmail.com
+359 886 215 761

8.03.2012 г.

София vs Мадан

12:00 AM – лъскав Мерцедес спира пред Sin City в София. От него излизат двама млади, добре облечени мъже и влизат в дискотеката. Очите им блестят, а погледите им трескаво търсят из тълпата достойно разсъблечено и порядъчно лъснало от пот парче месо, което да сподели сепарето им за тази вечер. Поръчват две бутилки Johnny Walker – Black Label, естествено. Уцелили са промоция – тази вечер в заведението пее чалга певица, която също е порядъчно разсъблечена. Как да кажа... и тя работи жената, но какво точно е спорен въпрос. Викат я на сепарето и вадят няколко банкноти от по сто лева – да не би някой да си помисли, че тука си играем на дребно и нямаме кинти. Бутат й ги в деколтето – ох, мамка му, тия цици да не са от пластмаса, бе! Нищо, нищо пак стават, я кажи, мацко, при кой хирург ходи да ги правиш, че 8-ми март наближава и мисля да подаря едни такива на гаджето.
Музиката дъни, въртят се гюбеци на маса и под маса, стъпва се по салфетки и слепили се дъвки и фасове, момичетата вече са с размазан от потта грим и вонящ на алкохол дъх. Красота! Да, още една нормална вечер.

Няколко часа по – рано, в един миньорски град някой изтри треперещите си ръце не в салфетки за по 10 лв. пакета, а в стара, мръсна кърпа. Изкашля се и хриповете разтресоха цялото му тяло. Той от пластичен хирург нямаше нужда, но виж, нямаше да откаже снимка на белия си дроб. Макар отдавна да знаеше, че лекар не може да му помогне, никой не можеше.
След няколко опита, най – накрая успя да си поеме въздух. Бръкна в джоба и извади фиша за заплатата – 160 лв. беше се бъхтал цял месец в тая мина за тия кирливи 160 лв. Трябваше да са повече, разбира се, но началниците винаги намираха оправдания да не ги дадат. И на тия трябвало да са благодарни, викат. От май месец без заплата, добре ли е? Заблудена нощна пеперуда се удари в крушката на лампата и я разлюля леко. В и без това мрачната стаичка на работниците, започнаха да танцуват зловещи сенки. Достраша го. Знаеше, че както всяка вечер, и сега ще се прибере вкъщи, жена му ще го посрещне и ще каже: „Нищо, ще изкараме някак, нали сме заедно поне. Децата заспаха малко преди да си дойдеш.”
В този момент по радиото съобщиха за побой в някаква лъскава столична дискотека. Имало ранени, ча и май убити. Единият бил с Мерцедес.
Въздъхна тежко, угаси лампата и тръгна към дома си. Пеша. Мислеше си докато вървеше, мислеше си, че Господ му подари много неща в този живот, неща, които не знаеше дали е заслужил. Даде му добра жена да го слуша и да го обича – по – добра от колкото си бе мечтал някога да намери. Подари му и две деца - най – хубавите. Тия две деца и жената бяха неговото сърце и той благодари мислено на Господ за тях. Имаше още и къща... и една стара каруца в двора, останала още от баща му. Каруца без кон. Както вървеше взе, че се позасмя... Каруца без кон. Ми, че то си е за смях. После му се доплака. Подпря се на една ограда и задиша тежко. Не заплака, не можеше да си го позволи – жена му щеше да познае, че е плакал. Прокара ръка през лицето си, плесна си един шамар, за да се съвземе и продължи към вкъщи. С фиша за 160 лв. в джоба...

4.03.2012 г.


Бялата риза затъкваш в колана
за пореден път.
Косата разчорлена връзвам в опашка
да виждам света.
Твоите очи. Те са светът.
Кожата под ризата – е и моя плът.
Мацвам с боичка, гледаш ме ти.
Гледаш през моите очи.
Морна и мръсна оставям платното,
и пак сме сами.
Е, какво да се прави,
изкуството и то горкото иска жертви.
Нали?

21.02.2012 г.

Жената с розите

Беше привечер, краят на работния ден. Снегът отново бе започнал да пада и като съдех по измръзналите си ръце, живакът на термометъра за пореден ден беше доста под нулата. Крачех уморено и замислено към вкъщи, представяйки си вече топлата стая и вкусната вечеря. Като че ли, днес бях единственото живо същество навън – тротоарът ми се виждаше съвсем пуст. И как иначе, кой ли луд би излязъл в това време навън? Снежинките образуваха снежна пелена пред очите ми и почти не забелязвах къде стъпвам.
Внезапно, сред цялата тази белота, пред погледа ми се мерна нещо яркочервено. Не усетих, че съм забавила крачка и съм спряла, докато гласът на старата жена не ме стресна:
- Искаш ли роза, миличко? На два лева съм ги пуснала, че от студа малко са се смръзнали, но иначе са красиви.
Разбрах, че съм се втренчила в малка купчинка червени рози, всяка една увита в целофан, явно в отчаян опит да бъдат запазени от студа. Вдигнах поглед към жената, която пристъпваше от крак на крак и притискаше ръцете си една в друга. Ръкавиците й бяха изрязани и се виждаха пръстите, почервенели от студа. Лицето й беше сбръчкано, а устните изпръхнали, но очите й... Очите й ме гледаха така мило, сякаш са намерили отдавна изгубена дъщеря. Забих поглед в розите.
- Добре ли си, пиленце? Искаш ли роза?
Жената очевидно беше стояла цял ден на този студ, а питаше дали аз съм добре?! Погледнах я отново – тя ми се усмихваше, а аз усетих как очите ми се насълзяват. Наведе се, взе една от розите и ми я подаде. С другата си ръка хвана моята:
- Вземи си една, всяка жена трябва да има роза в дома си.
Погалих кадифените листенца на розата. Прииска ми се да купя всичките рози, но нямах толкова пари в себе си. Прииска ми се жената да не ме гледа толкова жално и мило. Прииска ми се да й кажа да си отиде в тях на топло.
- Ще взема тази – казах и посочих цветето, което вече ми беше подала. – Благодаря – промълвих, след като го взех.
- Не... аз ти благодаря! – усмихна се отново тя.
Обърнах се и се запътих към вкъщи, упорито повтаряйки си наум да не поглеждам назад. Снежинките падаха и се топяха върху лицето ми. Погледнах червената роза в ръката си – между листенцата се беше натрупал малко сняг.
Прибрах се и влязох в кухнята.
- Мамо, за теб е – казах и подадох розата на майка си.
- Благодаря ти, но защо плачеш? – попита ме притеснено тя – Да не е станало нещо?
- Не, не ... от студа е – казах и се загледах в падащия сняг навън.