8.03.2012 г.

София vs Мадан

12:00 AM – лъскав Мерцедес спира пред Sin City в София. От него излизат двама млади, добре облечени мъже и влизат в дискотеката. Очите им блестят, а погледите им трескаво търсят из тълпата достойно разсъблечено и порядъчно лъснало от пот парче месо, което да сподели сепарето им за тази вечер. Поръчват две бутилки Johnny Walker – Black Label, естествено. Уцелили са промоция – тази вечер в заведението пее чалга певица, която също е порядъчно разсъблечена. Как да кажа... и тя работи жената, но какво точно е спорен въпрос. Викат я на сепарето и вадят няколко банкноти от по сто лева – да не би някой да си помисли, че тука си играем на дребно и нямаме кинти. Бутат й ги в деколтето – ох, мамка му, тия цици да не са от пластмаса, бе! Нищо, нищо пак стават, я кажи, мацко, при кой хирург ходи да ги правиш, че 8-ми март наближава и мисля да подаря едни такива на гаджето.
Музиката дъни, въртят се гюбеци на маса и под маса, стъпва се по салфетки и слепили се дъвки и фасове, момичетата вече са с размазан от потта грим и вонящ на алкохол дъх. Красота! Да, още една нормална вечер.

Няколко часа по – рано, в един миньорски град някой изтри треперещите си ръце не в салфетки за по 10 лв. пакета, а в стара, мръсна кърпа. Изкашля се и хриповете разтресоха цялото му тяло. Той от пластичен хирург нямаше нужда, но виж, нямаше да откаже снимка на белия си дроб. Макар отдавна да знаеше, че лекар не може да му помогне, никой не можеше.
След няколко опита, най – накрая успя да си поеме въздух. Бръкна в джоба и извади фиша за заплатата – 160 лв. беше се бъхтал цял месец в тая мина за тия кирливи 160 лв. Трябваше да са повече, разбира се, но началниците винаги намираха оправдания да не ги дадат. И на тия трябвало да са благодарни, викат. От май месец без заплата, добре ли е? Заблудена нощна пеперуда се удари в крушката на лампата и я разлюля леко. В и без това мрачната стаичка на работниците, започнаха да танцуват зловещи сенки. Достраша го. Знаеше, че както всяка вечер, и сега ще се прибере вкъщи, жена му ще го посрещне и ще каже: „Нищо, ще изкараме някак, нали сме заедно поне. Децата заспаха малко преди да си дойдеш.”
В този момент по радиото съобщиха за побой в някаква лъскава столична дискотека. Имало ранени, ча и май убити. Единият бил с Мерцедес.
Въздъхна тежко, угаси лампата и тръгна към дома си. Пеша. Мислеше си докато вървеше, мислеше си, че Господ му подари много неща в този живот, неща, които не знаеше дали е заслужил. Даде му добра жена да го слуша и да го обича – по – добра от колкото си бе мечтал някога да намери. Подари му и две деца - най – хубавите. Тия две деца и жената бяха неговото сърце и той благодари мислено на Господ за тях. Имаше още и къща... и една стара каруца в двора, останала още от баща му. Каруца без кон. Както вървеше взе, че се позасмя... Каруца без кон. Ми, че то си е за смях. После му се доплака. Подпря се на една ограда и задиша тежко. Не заплака, не можеше да си го позволи – жена му щеше да познае, че е плакал. Прокара ръка през лицето си, плесна си един шамар, за да се съвземе и продължи към вкъщи. С фиша за 160 лв. в джоба...

Няма коментари: