Бялата риза затъкваш в колана
за пореден път.
Косата разчорлена връзвам в опашка
да виждам света.
Твоите очи. Те са светът.
Кожата под ризата – е и моя плът.
Мацвам с боичка, гледаш ме ти.
Гледаш през моите очи.
Морна и мръсна оставям платното,
и пак сме сами.
Е, какво да се прави,
изкуството и то горкото иска жертви.
Нали?