21.02.2012 г.

Жената с розите

Беше привечер, краят на работния ден. Снегът отново бе започнал да пада и като съдех по измръзналите си ръце, живакът на термометъра за пореден ден беше доста под нулата. Крачех уморено и замислено към вкъщи, представяйки си вече топлата стая и вкусната вечеря. Като че ли, днес бях единственото живо същество навън – тротоарът ми се виждаше съвсем пуст. И как иначе, кой ли луд би излязъл в това време навън? Снежинките образуваха снежна пелена пред очите ми и почти не забелязвах къде стъпвам.
Внезапно, сред цялата тази белота, пред погледа ми се мерна нещо яркочервено. Не усетих, че съм забавила крачка и съм спряла, докато гласът на старата жена не ме стресна:
- Искаш ли роза, миличко? На два лева съм ги пуснала, че от студа малко са се смръзнали, но иначе са красиви.
Разбрах, че съм се втренчила в малка купчинка червени рози, всяка една увита в целофан, явно в отчаян опит да бъдат запазени от студа. Вдигнах поглед към жената, която пристъпваше от крак на крак и притискаше ръцете си една в друга. Ръкавиците й бяха изрязани и се виждаха пръстите, почервенели от студа. Лицето й беше сбръчкано, а устните изпръхнали, но очите й... Очите й ме гледаха така мило, сякаш са намерили отдавна изгубена дъщеря. Забих поглед в розите.
- Добре ли си, пиленце? Искаш ли роза?
Жената очевидно беше стояла цял ден на този студ, а питаше дали аз съм добре?! Погледнах я отново – тя ми се усмихваше, а аз усетих как очите ми се насълзяват. Наведе се, взе една от розите и ми я подаде. С другата си ръка хвана моята:
- Вземи си една, всяка жена трябва да има роза в дома си.
Погалих кадифените листенца на розата. Прииска ми се да купя всичките рози, но нямах толкова пари в себе си. Прииска ми се жената да не ме гледа толкова жално и мило. Прииска ми се да й кажа да си отиде в тях на топло.
- Ще взема тази – казах и посочих цветето, което вече ми беше подала. – Благодаря – промълвих, след като го взех.
- Не... аз ти благодаря! – усмихна се отново тя.
Обърнах се и се запътих към вкъщи, упорито повтаряйки си наум да не поглеждам назад. Снежинките падаха и се топяха върху лицето ми. Погледнах червената роза в ръката си – между листенцата се беше натрупал малко сняг.
Прибрах се и влязох в кухнята.
- Мамо, за теб е – казах и подадох розата на майка си.
- Благодаря ти, но защо плачеш? – попита ме притеснено тя – Да не е станало нещо?
- Не, не ... от студа е – казах и се загледах в падащия сняг навън.