23.05.2012 г.

Как се преживява 5.8 по Рихтер - писмо от очевидец


Здравейте,

Пише ви един очевидец от епицентъра на земетресение с магнитут  5.8 по Рихтер. Поводът да ви пиша не е, за да информирам любопитното и любознателно общество какво се случи.  Пиша този текст главно заради себе си. Искрено и наивно вярвам, че като още един път си спомня и разкажа за това, ужасът най – сетне ще изчезне. Пиша го и заради приятелите ми, които ми се обадиха и на които аз се обаждах, за да разберем дали сме живи и здрави.  Заради Вас го пиша, приятели, заради хората, които само с едно „Добре съм“ в телефонната слушалка успяха да запазят разсъдъка ми. Благодаря ви.

Всъщност не знам къде е епицентърът на земетресението. Отначало казаха между Перник и Рударци, после между Перник и Радомир, вчера чух по Нова тв, че било на 400м от с. Мещица.  Казаха, че било хоризонтално. Е, ние го усетихме вертикално. Какво още усетихме ли?

В 3 часа сутринта на 22 май се събудих и осъзнах, че пищя. Разбрах го едва, когато с периферното зрение видях, че сестра ми скочи от нейното легло и дойде при мен. В същия момент забелязах как предметите от етажерките ми падат на пода и усетих, че всичко се движи. След това родителите ни влетяха в стаята да ни прегръщат и успокояват.  Земетресението спря и ние уплашено започнахме да се оглеждаме наоколо.  После започна да тресе  отново и изтичахме навън. На улицата се бяха събрали всички съседи – по нощници и боси – така както бяхме и ние.  Всички гледаха ужасено и се питаха един друг „Добре ли сте,  добре ли сте?“
В първоначалния ужас се сещаш за най – близките ти хора и невероятния страх, че ти си се отървал, но те може да са ранени или по – лошо. И се започна едно безумно звънене по телефоните.  С всяко едно „Добре съм“, което чувах отсреща паниката ми полека отминаваше.  С всяко едно позвъняване, с което приятели ми се обаждаха да разберат дали аз съм добре, вече се чувствах по – спокойна.  Това означаваше, че и те не са пострадали.

В 4:30 дойде следващият силен трус от 4.5 по Рихтер.  После плъзна слухът, че стената на яз. Студена се е спукала. И тогава настана хаосът.  Хаос и паника, които не могат да се опишат. Ужас, за който е трудно да се говори.  Всички се качиха в колите и тръгнаха на някъде. Ние също тръгнахме, но в обратна посока – към Студена. Баба ми живее под язовирната стена. Надявахме се, ако слухът е верен,  да успеем да стигнем навреме да я вземем, преди да отидем някъде на безопасно място.
За щастие, всичко в Студена беше спокойно и стената си беше на мястото си. Все пак взехме баба и я прибрахме в Перник.  Перничани обаче все още не бяха разбрали, че стената е цяла. На влизане в града попаднахме в истински хаос. Имах чувството, че сме се вкарали в някакъв филм, защото това бяха сцени, които съм гледала само по телевизията. Километрични опашки по бензиностанциите, коли навсякъде, движещи се без никаква регулация. Светлини от патрулни коли и линейки осветяваха улиците.  През прозореца на колата видях едно момиче, което стоеше до бензиностанцията, увито в одеяло от главата до петите.  Само за момент погледите ни се срещнаха -  никога няма да забравя ужасът, който видях в очите й. Само мога да предполагам какво е видяла тя в моите очи…
Цяла нощ прекарахме навън, а накрая се прибрахме вкъщи, само за да оценим щетите и да поразчистим.  През целия следващ ден имаше слаби и не толкова слаби трусове. Но нещата вече се бяха поуспокоили, когато към 20:00 часа отново разтресе силно. И предишната нощ се повтори. Съседите ни се изнесоха и на нашата улица почти не остана никой. Направиха си нещо като лагер на едно по – високо място. Приятели и познати си отидоха по селата, където трусовете се усещат по – слабо или изобщо не се усещат.  Ние, както и много други хора, „спахме“ в колите. Готови за най – лошото. Ако изобщо можеш да бъдеш подготвен за това.

Днес съм на работа и с колегите ми се гледаме с блеснали очи и празни погледи. Никой не е спал от понеделник. Ужасени и изтормозени. Чудим се какво и как да работим. И всичко ни се струва безсмислено. Поздравяваме се с „как си“ и се отговаря с „живи“.

Умишлено не споменавам имуществените щети.  Какво значение има, че половината ми покрив го няма и небето се вижда. Че заради проливния дъжд, цяла нощ сме сменяли кофите и легените с вода, които сме сложили, за да не се наводни къщата. Или че дворът ми е разрушен, заради падналите тухли. Или че имам счупени предмети. Наистина … какво значение има това? Да, това земетресение не срина къщите до основи. Имаме къде да се приберем довечера и това прави положението малко по – добро. 

Щетите, които земетресението нанесе на психиката ни са много по – големи.  Покривът ще се пренареди, но другото как ще се поправи? Как се забравя този ужас, как се преодолява?
Можем само да благодарим на Господ, че сме живи и здрави, защото това е най – важното! И да се молим да не преживяваме това отново. Стига ни за този живот.

Поздрави,
Един очевидец от епицентъра на земетресение от 5.8 по Рихтер

Няма коментари: