17.01.2010 г.

След като дълго изтиквах учебниците и лекциите по журналистика в дъното на стаята, реших, че е крайно време отново да ги прегледам и подредя. На някой може да му се стори глупаво занимание, но определено е полезно. Докато разглеждах дебелите тухли и ги премятах една по една видях две не много големи, изцяло бели книги. Без шарении по тях, без „грабващи” корици. Единственото, което пишеше на белия фон беше „История на радиото в България от Веселин Димитров” – първи и втори том. Между тях – пъхната една брошурка. Стана ми тъжно. Повечето от вас предполагам не знаят кой е този човек и не са чували за него, но сред хората от бранша той наистина беше голямо име. Почина преди няколко месеца и може би е твърде късно да пиша подобно нещо, но сега ми е дошло – сега го пиша. Голям академик, наистина, професор, чийто земен път премина под звездата на радиото. Няма да говоря повече какъв е бил, защото не искам да лицемернича – все пак той ми преподаваше само един семестър и познанството ни не беше дълбоко. Но той беше от тези хора, които оставят следа след себе си независимо дали сте приятели от деца или току що сте се срещнали. Когато приключи курса на нашата група при него, той подари на всеки от нас по една брошурка, в която имаше стихотворения на негов любим поет – Христо Фотев. Ето и любимото му произведение от Христо Фотев, произведение, което винаги щом чуя ще свързвам с проф. Димитров. И стига толкова.

Колко си хубава!
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

3 коментара:

Валентин Михалев каза...

В това е призванието на журналистите-да ни информират за достойни хора, за такива, които не знаем или сме забравили.
Аз например не знаех кой е Веселин Димитров, до днес :)

Ради каза...

В такъв случай- радвам се, че е имало полза от написаното :)
P.S. И се радвам, че за някой понятието журналист е нещо толкова благородно, че напоследък, като че ли реномето на професията малко падна.

Zvetanka Shahanska каза...

Това е едно от любимите ми стихотворения ! Благодаря :))И много усмивки :)))