8.01.2010 г.

Ние ви чуваме


Напоследък все по – често в обществото се дискутират проблемите на хора в неравностойно положение. Тук изключвам асоциации като “Българската Коледа” или други апели за помощ. Имам предвид най – вече хората с увреждане, които са приковани в инвалидни колички, и за които няма рампи по сградите. Също и възрастните хора, на които вдигат билетите за градски транспорт. Майките, на които намаляват детските и многото други истории, които гледаме всяка вечер по новините. Да, проблемите наистина са много и дали се прави нещо за разрешаването им, или това е поредната тема за разискване и дискутиране от страна на медиите, си е вече друг въпрос. Но тук има нещо много важно – че се ГОВОРИ за проблемите. Аз си мисля, че да се изправиш пред проблема е първата крачка за преодоляването му. Обаче – да, винаги има едно обаче – има много други неща, за които не се говори, просто защото така е по – удобно. Има друга част от нашето общество, която остава изолирана и неприета от останалите. Защото така е по – удобно. Това са глухите. Те не ни чуват и ние не ги чуваме, но това не означава, че те не съществуват. Че те не ни виждат и не участват в това така наречено общество. Или може би не ги забелязваме, защото само те все още не са излезли на протест... Смешно е, но ето ти теория. А определено има за какво да протестират. Кой може да каже какво е предприето, за да се почувстват тези хора като част от цялото. Аз мисля, че нищо не е направено, дори напротив. Махнаха прозорчето с човечеца, който обясняваше със жестове какви са новините от деня. Дискриминират ги по начин, който в една нормална държава би бил недопустим – чрез работното място. Никой не наема човек със слухово увреждане, колкото и интелигентен да е този човек. По – удобно е. Кой от “нормалните” знае езика на жестовете. Само тези, които имат близък глухоням. Другите го смятат за излишно.
Има една приказка “Далече от очите, далече от сърцето”. Да добавим ли и далече от слуха, далече от ума?
В много общински сгради все още няма рампи за инвалидни колички, но вчера видях такава в едно училище в Перник. Рампа имаше не само на входната врата, но и по стълбите за останалите етажи на училището.
Когато се говори за нещо, малко или много то става част от живота ни и ние не можем вече да го игнорираме. Тук, най – накрая стигнах и до повода за написването на този текст. Вече има място в интернет (засега там, да се надяваме скоро и не само), където се дискутират проблемите на тези хора. В www.repporter.com няколко ентусиазирани млади хора са решили да дадат това, от което обществото има нужда – информация. В twitter и facebook има групи – “Ние ви чуваме” не е просто поредната безсмислена страница, в която не се поства нищо ново със седмици или се дрънкат празни приказки. В “Ние ви чуваме” се разработват интервюта и статии, занимаващи се активно с проблемите на тази част от обществото. Защото да не се говори за тях не означава, че те не съществуват. Ако преобразуваме един известен цитат, той ще звучи така: “Информацията, Санчо, ще спаси света”. Знанието. Нека се присъединим, нека се информираме за случващото се, нека не игнорираме проблема. Нека не ни бъде удобно, а съвестно. Тези хора не са различни, те са като всеки един от нас. Нека им помогнем да живеят в общество, в което да си глух не означава да си дискриминиран. Не означава да си различен.

Няма коментари: