9.11.2011 г.

За обвиненията и оправданията

Когато преди четири години дойдох да уча във Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет, нямах представа в какво се забърквам. Да попадна в тази академична среда беше като отрезвителен шамар, който ме накара да се събудя и да осъзная, че това наистина се случва. В другите факултети се решават задачи, развиват се формули или философски се мисли над някакъв проблем. В този факултет основни елементи са мисълта, езикът, словото и начинът, по който ги използваш. Трябва да се научиш да чуваш истината, казана директно в очите и то чрез ирония или сарказъм. Ако съдбата не ти е дарила остър и бърз ум, за да можеш да отвръщаш по подобен начин, шансовете пред теб не са много. Когато те хвърлят в дълбокото, имаш два варианта – или бързо се научаваш да плуваш, или се давиш. И през цялото време си със съзнанието, че никой няма да съжали за теб за това, че си отпаднал от играта – рибите в морето са много.

В една от лекциите по „История на българската журналистика” проф. Панайотов каза, че сме избрали да учим в една от най – лошите специалности, защото журналистите учат много, но не излизат специалисти по нищо. Това изречение ме е съпътствало през цялото ми следване. Днес, четири години по – късно все още го помня. Миналата година един доцент от Геолого-географския факултет ме обвини, че съм си загубила времето във ФЖМК и че нямам нищо, освен една богата обща култура, която даже не е толкова богата, колкото тази на географите. Само преди дни, нещо подобно каза и преподавател от Стопанския факултет.

На всички професори, доценти, доктори, гл. асистенти, както и на всички останали, които смятат, че във Факултета по журналистика броим пилците в небето, ще кажа само едно – грешите!
Ако някой се чуди какво учат бъдещите журналисти, ще ви споделя: освен специализираните дисциплини, в които изучаваме произхода, историята, същността и структурата на медиите, имаме предмети в сферата на политологията, икономиката, психологията, социологията, историята, международните отношения, литературата, информационните технологии и др.

Да, не сме се специализирали в молекулярната биология, не сме задълбали в социологията, а международните отношения винаги са били малко неясни. Но ни научиха на нещо много важно – да мислим. Да мислим самостоятелно, за да не се влияем от общественото мнение, което често е в заблуда. Да мислим критично, защото журналистът трябва да вижда нещата в дълбочина. Да можем да „четем между редовете”, за да не бъдем излъгани. Силата на журналиста е ума му, а словото е неговото оръжие. Да знаем от всичко по малко, за да имаме обща представа за парчетата от пъзела на сложния свят, в който живеем.

Става ми смешно, когато някой се опитва да ме манипулира. Има си клише и за това: „на краставичар краставици да продаваш”. Да, учат ни и на това. Изградили сме си нещо като минирадар в главата, който засича фалша. Няма как да е иначе, нали разбирате – нужно ни е за професията, която сме си избрали. Защото именно благодарение на същите тези журналисти, за които казвате, че не знаят нищо, Вие научавате какво се случва по света и у нас.

Днес (09.11.2011) прочетох един пост на колега от ФЖМК във Фейсбук – „Хилядите дипломи не откриват работни места. Откриват ги хората, личностите зад тях, с идеите си.” Скъпи академици и колеги от други факултети и университети, бъдете тясно специализирани в каквото си щете. Факултета по журналистика и масови комуникации създава личности. Звучи пресилено, но е истина.

1 коментар:

Анонимен каза...

Tochno taka, Radi! Dryj na svoeto i ne pozvolqvai na nqkoi si da te obezkurajava :)